— Казват, че някога тук е имало цял град. Започва зад онази врата. Не зная, не съм ходила там.
— А откъде знаеше за това място — да не си самситка?
— Не.
Фалк се отказа да я разпитва, но Естрел изглежда бе твърдо решена да изяснят въпроса.
— Аз съм Скитничка. Ние познаваме много такива места, убежища… Чувал си, предполагам, за Скитниците.
— Малко — отвърна Фалк загледан в младата жена. Лицето й бе озарено от огъня, а нефритният амулет на гърдите й отразяваше светлината от огъня.
— В Гората не знаят много за нас.
— Скитниците никога не са стигали далеч на изток до моята Къща. Това, което съм чувал за тях, повече приляга на баснашките — диваци, ловци, номади. — Той премигна уморено, опитвайки се да прогони съня.
— Някои Скитници наистина са диваци. Други — не. Всички ловци на добитък са съвсем диви и се придържат фанатично към своите територии — това включва баснашките, самсите и арските. Ние обаче обикаляме надалеч. На изток стигаме чак до Гората, на юг до устието на Вътрешната река, а на запад до Великите планини и Западните масиви. Виждала съм с очите си как слънцето изгрява над океана, зад веригата от сини острови, която започва недалеч от брега, където някога, преди голямото земетресение, е била страната Калифорния… — Мекият й глас следваше някакъв неуловим ритъм, сякаш диктуваше слова от древна балада. „Продължавай“ — прошепна Фалк, но тя не отговори и не след дълго той се унесе в сън. Известно време Естрел разглеждаше спящото му лице. Накрая разрови въглените в жаравата, промълви няколко думи на амулета си, сякаш се молеше и се сгуши до него.
Когато Фалк се събуди, тя подреждаше няколко тухли край огъня, за да постави отгоре котле пълно със сняг.
— Навън изглежда е късен следобед — подхвърли тя — но може и да е сутрин. Бурята още не е отминала. Това е добре, защото няма да могат да ни проследят. Дори и да тръгнат след нас, едва ли ще намерят това скривалище… Намерих котлето в нишата с одеялата. Там има и чувал с изсушен грах. Няма да умрем от глад тук. — Тя го погледна с изнурена усмивка. — Само тази тъмнина ме изнервя. Не ми харесват тези дебели стени и тъмнината.
— По-добре е от превръзката на очите. Което ми напомни, че ако не беше ти, сигурно щях да издъхна от раните. Какво те накара да ме спасиш?
Тя сви рамене, все още усмихвайки се загадъчно.
— Братя по съдба… За Скитниците казват, че са изобретателни и находчиви. Не знаеш ли, че ме бяха нарекли Жената-Лисица? Я дай да ти погледна раните. Нося си торбата с чудеса.
— Всички Скитници ли са добри знахари?
— Знаем някои нещица.
— Между които и Стария език. Виждам, че за разлика от баснашките вие все още съхранявате наследството на човечеството.
— Да, моето племе говори галактика. Я виж, крайчеца на ухото ти е замръзнало вчера. Нали свали шнура на качулката за да ме завържеш.
— Не мога да го видя — оплака се Фалк. — Ще мина и без него обаче.
Докато превързваше все още незарастналата рана, пресичаща лявото му слепоочие, тя се вгледа в лицето му отблизо. Най-сетне събра смелост и попита:
— Много ли от Горските имат очи като твоите?
— Никой.
Изглежда нещо в гласа му я бе сепнало. Тя не посмя да продължи с темата. Ала Фалк не успя да се пребори толкова добре с любопитството си и попита:
— Нали не те плашат много, тези мои котешки очи?
— Не — поклати глава тя. — Само веднъж ме изплаши. Когато стреля толкова… неочаквано…
— Той щеше да вдигне по тревога лагера.
— Зная, зная. Но ние не носим оръжия. А ти стреля толкова бързо, че се уплаших… напомни ми за една ужасна сцена, на която присъствах като съвсем малка. Един мъж уби друг, застреля го с бързината на мисълта, ей така. Той беше от Разрушените.
— Какви са тия Разрушени?
— О, живеят горе, в Планините. — Тя се поколеба и продължи с очевидна неохота обясненията. — Чувал си за Закона на Господарите. Те забраняват да се убива — знаеш го. Когато в града се появи убиец, те не могат да го застрелят и за да го спрат, превръщат го в Разрушен. Правят нещо с мозъка му. След това го пускат, а той е невинен като младенец. Оставят го да започне живота си отначало. Човекът, за когото говоря, е по-възрастен от теб, но умът му е като на малко дете. Ала държеше пистолет в ръцете си и изглежда знаеше как да си служи с него защото… застреля друг човек от упор, почти като теб…
Фалк мълчеше. Неволно погледна към раницата, върху която лежеше лазерният пистолет — същият, който му бе осигурявал прехраната вярно през всичките тези дни и беше озарявал пътя му през нощите. Дали и неговите ръце знаеха как да си служат с него? Меток го научи да стреля. Всъщност, той му даде началото, а после Фалк се упражняваше сам — по време на лов. Важното бе, че не носеше това умение в себе си предварително. Не беше някой престъпник, с реконструиран от Господарите мозък, а после прогонен в гората.