Малко успокоение след странните сънища, които го спохождаха и тревожните размисли за неговия произход.
— И какво правят с човешкия мозък?
— Нямам понятие.
— Може би постъпват така не само с престъпниците, а и с бунтовниците.
— Какви са тези бунтовници?
Естрел говореше галактика далеч по-добре от него, но ето, че не познаваше тази дума.
Тя приключи с превръзката на раната и се зае да прибира грижливо шишенцата с билки в чантата си. Той втренчи поглед в нея и тя се отдръпна уплашено назад.
— Естрел, виждала ли си някога очи като моите?
— Не.
— Познаваш ли Града?
— Ес Ток? Да, била съм там.
— Значи си виждала шингите?
— Ти не си шинг.
— Не. Но отивам при тях. — Говореше почти гневно. — Страх ме е обаче… — Фалк замлъкна.
Естрел затвори торбата с лекарства и я прибра в раницата си.
— Ес Ток ще се види странно място на един пътешественик от далечната Гора и Самотните Къщи — рече тя с притихналия си, загрижен глас. — Много пъти съм обикаляла из улиците му без да ме спрат. Хората, които живеят там, не се боят от Господарите. Не мисля, че трябва да се страхуваш. Господарите наистина са много могъщи, но немалко от слуховете, които се разпространяват за Ес Ток, са преувеличени.
Очите й срещнаха неговите.
— Аз спасих твоя живот, а ти моя. Сега сме съдружници и Скитници-побратими — поне за известно време. Въпреки това никога няма да те заговоря на мисловна реч — нито когото и да било. Никога.
— Значи въпреки всичко ме мислиш за шинг? — попита я иронично той, унижен от собствената си неувереност по въпроса.
— Кой би могъл да знае със сигурност? — отвърна тя с вяла усмивка. — Ще призная, че ми е доста трудно да ти се доверявам… Почакай, снегът в котлето се е стопил. Ще ида да взема още. И двамата сме жадни. Тебе… Фалк ли те казват?
Той кимна, без да откъсва очи от нея.
— Трябва да ми вярваш, Фалк — продължи тя. — Дай ми възможност да ти докажа, че нямам лоши намерения. езикът на мисълта не доказва нищо, докато доверието е нещо, което се гради върху човешките действия — през дните, прекарани заедно.
— Добре, иди за вода — кимна той. — Дано наистина ти повярвам.
Късно същото нощ той се събуди от дълбокия си сън за да открие, че Естрел седи край жаравата, подпряла глава с ръце. Той я повика по име.
— Студено ми е — отвърна тя. — Топлината си отиде съвсем…
— Ела при мен. — Той й протегна усмихнато ръка. Тя не отговори, но малко по-късно се изправи над него, гола, ако се изключеше полюшващият се между гърдите й амулет. Имаше стройно тяло и цялата трепереше от студ. Беше си представял какво са вършели диваците с нея и отначало не смееше да я докосне, но тя сама го подкани с думите: „Стопли ме, дай ми малко утеха.“ Това му стигаше да забрави всички предразсъдъци и да я притегли жадно в обятията си. Тази нощ двамата прекараха прегърнати край пепелта от угасналия огън.
Още три дни и три нощи останаха в галерията, докато виелицата утихне, прекарвайки времето си в сън и ласки. Естрел беше всеотдайна, покорна на всички негови желания. Самият Фалк бе малко смутен от чувствата, които пробуждаше в него. Нерядко си спомняше за Парт и тяхната любов, за дните, прекарани в Сечището. Ала дори тези спомени не бяха в състояние да утолят страстта му по Естрел и той отново я привличаше до себе си, готов да я люби до пълно изтощение. Веднъж объркването му дори прерасна в безпричинен гняв.
— Отдаваш ми се — обвини я той, — защото си мислиш, че в противен случай ще те взема насила.
— Не би ли го направил?
— Не! — отвърна той и наистина го мислеше. — Не искам да ме обслужваш и да ми се подчиняваш сякаш съм някой дивак. Не разбираш ли, че търся в теб човешка топлина?
— Разбирам — прошепна тя.
Известно време след това спречкване той странеше от нея и си повтаряше, че повече няма да я докосне. Взе пистолета и тръгна да изучава галерията. След няколкостотин крачки тя започна да се стеснява, превръщайки се в мрачен тунел с високи стени и равен под. Дълго време тунелът следваше права линия, после, без да се разклонява или стеснява, той започна да извива. Стъпките му кънтяха глухо. Нищо не отразяваше светлината от фенерчето. Фалк вървя докато се умори и огладня, после свърна назад. Тунелът изглежда не водеше никъде. Върна се при Естрел, при спотаените в тялото й обещания и всезадоволяващата й прегръдка.
Бурята беше отминала. Нощният дъжд бе оголил земята от снежното й покривало, само тук-там се виждаха тъмни кишави преспи. Изправен на стълбите Фалк мижеше от слънчевата светлина, а вятърът рошеше косите му. Чувстваше се като къртица, надзърнала от дупката си.