Выбрать главу

— Да тръгваме — извика той на Естрел и се върна обратно в галерията за да й помогне със събирането на багажа.

Беше я попитал дали знае местонахождението на нейните хора, а тя му бе отвърнала: „Сега вече сигурно са далеч на запад.“

— Знаеха ли, че възнамеряваш да пресечеш сама земята на баснашките?

— Сама ли? Само в приказките от Епохата на Градовете жените са тръгвали сами на пътешествие. С мен беше един мъж. Баснашките го убиха. — Нежното й личице изглеждаше съвсем безизразно.

Едва сега Фалк можа да си обясни нейната странна примиреност, склонността й да се отдава без съпротива, която преди толкова го дразнеше. Беше преживяла твърде много за да запази свежестта на чувствата си. Кой ли бе мъжът, когото баснашките бяха убили? Не беше работа на Фалк да го знае, стига тя самата да не пожелае да му го разкрие. Но гневът му се бе изпарил и от този момент нататък той се отнасяше към Естрел с увереност и нежност.

— Искаш ли да ти помогна да открием твоите?

— Ти си добър човек, Фалк — отвърна простичко тя. — Но те са твърде далеч напред, а и не ни е по силите да претършуваме Западните Равнини…

Остана трогнат от тъжната, търпелива струна в гласа й.

— Тогава тръгни с мен на запад — докато чуеш нещо за тях. Знаеш къде отивам.

Все още му беше трудно да произнася името „Ес Ток“, което на Горския език звучеше като проклятие. Не беше привикнал с начина, по който Естрел говореше за града на шингите — като за някое най-обикновено място.

Тя се поколеба, но той продължи да я увещава и накрая склони. Това го зарадва, дали защото не спираше да я желае, или понеже я съжаляваше. Може би дългите дни на самота в гората също оказваха влияние. Така или иначе, двамата поеха отново заедно под нетоплещите лъчи на зимното слънце и вятъра. Точно в този ден краят на пътешествието нямаше никакво значение. Защото денят бе слънчев, из небето се носеха облаци като огромни платноходки и пътят бе всичко, от което се нуждаеха. Той вървеше, а до него крачеше нежната, покорна, неуморима жена.

5

Те пресякоха пешком Великите Равнини — което е лесно да се каже, но трудно да се осъществи. Дните бяха по-дълги от нощите, а пролетните ветрове вече размекваха почвата, когато зърнаха за първи път тяхната цел — бариерата, избледняла от снега и разстоянието; стената, пресичаща целия континент от север на юг…

Фалк се изправи и втренчи поглед в Планините.

— Ес Ток е там горе — съобщи му Естрел, като го разглеждаше внимателно. — Надявам се, че там ще намериш онова, което търсиш.

— Аз пък повече се боя, отколкото се надявам… Но все пак се радвам, че видях планината.

— Време е да тръгваме на път.

— Ще помоля Принца да ни разреши утре да поемем. — Но преди да си тръгне, той се извърна и погледна на изток, към пустинята отвъд градините на Принца, сякаш проследяваше невидимия път, по който двамата бяха стигнали тук.

Вече имаше нелоша представа за тайнствения и обезлюден свят, който хората обитаваха в тези късни дни от своята трагична история. Случвало се бе дни наред двамата да не зърнат жива душа по пътя си.

В началото на дългото пътешествие те пресякоха предпазливо териториите, завладени от самсите и някои други народи, препитаващи се с лов на подивял добитък, за които Естрел твърдеше, че били не по-малко жестоки и хищни от баснашките. Но постепенно навлязоха в по-цивилизована страна и вече можеха да се придържат към пътищата, които използваха и други — най-вече за да се снабдяват с вода. Въпреки това Естрел продължаваше да бъде на щрек и по нейно настояване се криеха винаги щом долавяха близостта на други хора. Имаше добра обща представа за страната, която пресичаха, а понякога, когато навлизаха в непозната местност и не знаеха накъде да продължат, казваше: „Да почакаме до сутринта“, а сетне се отдалечаваше за да се помоли минута-две на своя амулет. После се връщаше, увиваше се в одеялото и заспиваше, а на сутринта неизменно избираше най-вярната посока. „Скитнически инстинкт“ — обясняваше, когато Фалк се чудеше на уменията й. „Докато се придържаме към водоизточниците и страним от непознати, ще бъдем в безопасност“ — добавяше тя.

Ала веднъж, много дни след като напуснаха галерията, следвайки извивката на една прорязана от речно корито долина, двамата неочаквано се озоваха пред едно селище и постовете ги наобиколиха още преди да успеят да избягат. Селцето и часовоите бяха останали скрити зад гъстата завеса на дъжда и мъглата. За щастие хората се оказаха гостоприемни и им предложиха да се приютят и да отдъхнат ден-два, преди да продължат.