Обгорял от слънцето, с обветрено лица, изморен от дългия път Фалк приседна до огъня и остави вятъра да роши косите му. Бяха разположили своя бивак в подножието на един полегат хълм.
— Сигурно си права — промълви той без да откъсва тъжен поглед от лъкатушещата към небето черна струйка дим.
— Сигурно по тази причина шингите не убиват — продължи Естрел, надявайки се да го разсее от мрачните мисли.
— И защо, според теб?
— Защото не се страхуват.
— Може би. — Беше го накарала да се замисли за друго, ала челото му оставаше все така сбърчено. — Е, след като така и така съм решил да отида при тях и да ги попитам за себе си, ако решат да ме убият, поне ще зная със сигурност, че се боят от мен.
— Няма да те убият — поклати глава Естрел. — Казах ти — те не убиват никого.
— Дори и хлебарките? — погледна я насмешливо той, сякаш я предизвикваше на спор. — Как постъпват с хлебарките в техния Град — може би ги дезинфекцират, а сетне ги пускат на свобода като Разрушените, за които ми разправяше?
— Не зная — сви рамене Естрел, приела въпроса съвсем сериозно. — Но законът им гласи, че животът е свято нещо и те го спазват докрай.
— Те не почитат човешкия живот. И защо им трябва — та те не са хора.
— Тъкмо затова законът се отнася за всички форми на живот. Учили са ме, че откакто шингите дошли на Земята, всички войни били прекратени. Както и на другите светове. Човеците са, които се избиват помежду си!
— Нито един човек не би могъл да ми стори по-голямо зло от това, което са в състояние да направят шингите. Аз почитам живота, уважавам го защото е много по-сложен и крехък от смъртта, а най-сложното му достижение е разумът. Шингите са спазили своя закон и са ме оставили да живея, ала в замяна на това са унищожили моя разум. Това не е ли убийство? Убили са човека, който съм бил, детето, което съм бил. Ровичкали са се из мозъка ми, сякаш е купчина боклуци. Това ли е техният закон? Не, аз го наричам лъжа — грандиозна измама.
Стъписана от гнева му, Естрел се отдръпна в другия край на огъня и се зае да дере заека, който беше застрелял. Лицето й изглеждаше унесено, очите й го поглеждаха с безкрайно търпение. Както винаги, тя успя да го покори и привлече със своята необичайна кроткост и безропотност. Все не успяваше да я разбере, макар да живееха толкова близко един до друг. Дали всички жени са като нея? Беше като изгубена стая в огромна къща, като чекмедже, от което нямаше ключ. Не криеше нищо от него, ала тайната й оставаше неразкрита.
Нощта се спусна неусетно над подгизналата от дъждовете земя. Огънят вдигаше червеникави езици нагоре към тъмното небе.
— Вечерята е готова, Фалк — повика го тя не след дълго.
Той се изправи, заобиколи огъня и коленичи до нея.
— Спътнице моя, любов моя — произнесе със сподавен глас като взе ръката й в своята. Двамата седнаха един до друг, разделиха си месото, а после и съня.
Колкото по на запад се придвижваха, толкова по-суха ставаше прерията и по-чист въздухът. Няколко дни вървяха право на юг, за да заобиколят територията на едно свирепо номадско племе, което Естрел наричаше Конниците. След неприятната среща с баснашките Фалк се осланяше изцяло на опита и познанията й за тукашните народи. На петия, или шестия ден от този заобиколен маршрут навлязоха в хълмиста местност и стигнаха едно равно, безводно плато, над което непрестанно се носеха прашни ветрове. Локвите от краткия дъжд, който валя през нощта, на сутринта изсъхнаха за броени минути. Лятно време тук сигурно бе предпустиня, дори през пролетта влагата бе съвсем оскъдна.
На два пъти докато пресичаха платото, минаха покрай древни руини, повечето глинени къщи, покрити с навята трева и обрасли в шубраци, но с разчистени пространства от улиците между тях. От пръстта се подаваха парчета от глинени съдове, стъклени предмети и обезобразени пластмасови детайли. Най-малко от две-три хиляди години тук не бе живял никой. Почвата не изглеждаше особено плодородна, вероятно основният поминък на местното население е бил животновъдството — преди да настъпи епохата на великото преселение към звездите.
— Не ти ли се струва странно — заговори я Фалк, докато заобикаляха второто от тези изоставени селища, — като си помислиш, че някога по тукашните улици са играели деца… жените са перяли и простирали… толкова отдавна. В една друга епоха, която сега е по-далеч и недостижима от нас, колкото са световете на далечните слънца.