— Май виждам къща — зашепна пресипнало той. — Да, наистина има къща, между дърветата. — Този път тя го чу, изви тяло и се помъчи да се изправи на крака.
— Не отивай там — изстена едва чуто Естрел. — Недей, моля те, не отивай. Не отивай в къщата. Рамарен не бива да влиза в чужди къщи. Фалк…-тя проплака тихо, сякаш го молеше за помощ. Той продължаваше напред, приведен под тежестта й.
В здрача ярко блесна светлина и го удари в очите — високите прозорци на къщата грееха, скрити между дърветата.
Откъм къщата долетя глух екот, последван от вопли и започна да се приближава към тях. Той се олюля несигурно, зърна някакви тъмни, носещи се през гората фигури и спря, като се озърташе. Наобиколиха го плътни, подвижни сенки, които едва му стигаха до кръста и подскачаха неспирно. Заради Естрел не можеше да извади пистолета, а и не смееше да помръдва. Светлините на големите прозорци продължаваха да озаряват околността само на няколкостотин крачки от него. Той се помъчи да извика: „Помощ! Помогнете ни!“, но от гърлото му излетя нисък, дрезгав шепот.
Разнесоха се и други гласове, издаващи заповеди някъде отдалече. Сенките на зверовете отстъпиха малко назад и притихнаха в очакване. На тяхно място се появиха хора, а той продължаваше да притиска неподвижното тяло на Естрел към себе си и бавно се отпусна на колене.
— Вземете жената — чу мъжки глас, а друг попита: — Я, какво имаме тук — още две оръдия на пришълците? — Наредиха му да се изправи, но вместо да се подчини, той се зае да ги моли:
— Не я наранявайте… моля ви… тя е болна…
— Хайде, ставай! — нечии груби ръце го дръпнаха нагоре. Фалк им позволи да вземат Естрел. От умора и изтощение му се виеше свят, беше изгубил представа къде се намира и колко време е минало. Някой му подаде метално канче със студена вода и той го изпи на един дъх, преизпълнен с благодарност.
Отново седеше. Говореха му на непознат език и му тикаха в ръката стъклена чаша със студена течност. Той вдигна чашата и отпи. Течността бе зеленикава на цвят, с тръпчив, ароматен вкус. Не беше пил от стъклена чаша откакто напусна Къщата на Зов. Поклати доволно глава, усещайки как се проясняват мислите му и вдигна очи.
Намираше се в стая, просторна стая. Подът бе от гладък, полиран камък и в далечния му край се отразяваше насрещната стена, върху която грееше жълтеникав диск. Същият диск излъчваше приятна мека топлина, която Фалк долавяше върху лицето си. На половината разстояние между него и сияйния диск върху гладко полирания под бе поставено масивно дървено кресло, до което бе приклекнало неподвижно, но бдително, някакво чудовище.
— Какво си ти?
В креслото седеше някой, виждаше се само леко извитият силует на лицето му. Гласът беше дълбок, твърд като камък. Не говореше галактика, а неговият собствен Горски език, макар и с непознат акцент. Той отговори бавно, както винаги истината.
— Не зная какво съм. Преди около шест години са ми били отнети всички спомени. Човешките обичаи научих в една Горска Къща. Тръгнал съм за Ес Ток за да узная истинското си име.
— Тръгнал си към Града на Лъжите за да научиш истината, така ли? Земята гъмжи от глупци и хора-инструменти, но чак такава тъпотия, или измама, досега не бях чувал. Кой те доведе в моето Кралство?
— Спътницата ми…
— Да не искаш да кажеш, че тя те е довела тук?
— Болна е… търсех вода. Тя как е?
— Затваряй си устата. Добре че не каза, че тя те е довела тук. Познаваш ли това място?
— Не.
— Намираш се в Канзаска област. Тук аз съм господар. Повелител на всички, принц и Господ Бог едновременно. Каквото реша, това става. Тук не обичаме да си играем на дребно. Играта, дето сме я подхванали, се казва „Кралят на Замъка“. Правилата са много стари. Те са единствените закони, които трябва да спазвам. Останалото решавам сам.
Укротеното слънце от стената озаряваше с меката си светлина цялото помещение — от тавана до пода и от едната стена до другата, докато говорещият се изправяше от креслото. Светлината очерта орлов нос, високо и полегато чело, масивно, кипящо от жизненост тяло, което се движеше с котешка пъргавина. Фалк се размърда едва забележимо и в същия миг приклекналото до трона чудовище подскочи и изръмжа заплашително. Струваше му се, че мислите му все още са замъглени от странно ухаещата течност, която го бяха накарали да изпие — инак как да си обясни поведението на този човек, който наричаше себе си крал, или принц и се държеше като вманиачено величие.
— Значи още не си узнал името си, така ли?
— Наричат ме Фалк — така са ме кръстили онези, които са ме открили.