Общо тринадесет дена остана Фалк в Кралската къща на Канзаска област, докато се стопиха и последните петна сняг и пролетните дъждове отминаха на юг, далеч зад пределите на пустинната земя, заобикаляща градината на Принца. Естрел, която все още се съвземаше от изтощението и болестта, живееше в една от по-малките постройки зад Къщата. Можеше да я посещава винаги, когато пожелае… беше напълно свободен във всяко свое действие. Принцът бе абсолютен господар на своето царство, но никога не налагаше волята си със сила: другите по-скоро я възприемаха като чест, сякаш с правото да служат на този изключителен човек те потвърждаваха собствените си човешки достойнства. На брой бяха не повече от двеста души — каубои, градинари, занаятчии и механици, техните жени и деца. Едно наистина малко царство. Ала само след няколко дни Фалк се изпълни с увереността, че дори да живееше тук съвсем сам, Принцът на Канзас пак щеше да е царствена особа. Не само заради осанката, а и заради силата, която се спотайваше в него.
Този затворен и странен свят му направи такова огромно впечатление, така завладя и погълна мислите му, че дни наред той въобще не се замисляше, нито си спомняше за външния свят и за пътешествието, което бе предприел. Ала на тринадесетия ден, докато обсъждаха с Естрел въпроса кога отново да тръгнат, той започна да се чуди за връзката между тази чудна Област и околния свят.
— Мислех, че шингите не са на почит и уважение сред хората. Защо му позволяват да охранява границата си и да се нарича Принц, или Крал?
— А защо да не му позволяват? Канзаската област е голяма по територия, но е почти незаселена. Защо им е на Господарите на Ес Ток да му се месят в работата? Предполагам, че за тях той е като малко, глупаво хлапе, което обича да се хвали и да дрънка небивалици.
— За теб също ли?
— Донякъде… видя ли кораба, който прелетя над нас вчера?
— Да, видях го.
Беше въздушна кола, Фалк я бе познал по характерния пулсиращ шум в небето. Беше прелетяла точно над къщата, но толкова високо, че още няколко минути се виждаше с просто око. Почти всички обитатели на Къщата изтичаха в градината, вдигайки невъобразим шум с тигани и кречетала, кучетата и децата нададоха ужасяващ вой, а Принцът се появи на своя балкон и изстреля цял ред оглушителни фойерверки, докато най-сетне корабът се изгуби в далечната мараня.
— Те са почти толкова глупави, колкото баснашките, а старият чудак е умопобъркан.
Въпреки отказа на Принца да се срещне с Естрел, подчинените му се отнасяха добре с нея и Фалк остана изненадан от горчивината, с която бяха пропити думите й.
— Баснашките са забравили древните човешки обичаи — отвърна й той. — Докато тези хора ги помнят и тачат. — Той се засмя. — Пък и корабът наистина продължи по пътя.
— Не защото го изплашиха с фойерверки, Фалк — отвърна тя, като го погледна със съвсем сериозно изражение, сякаш се опитваше да го предупреди за нещо.
Той вторачи учуден поглед в нея. Едва сега осъзна, че за Естрел ритуалните, почти религиозни действия, които бяха придружили преминаването в небето на въздушната кола на шингите, имаха по-скоро налудничаво обяснение. Какво толкова я безпокояха няколко фойерверка? Откакто изгуби амулета и се разболя, тя бе станала необичайно тревожна и неспокойна и докато Фалк намираше случката с въздушната кола за забавна, за Естрел тя бе истинско изпитание. Наистина беше време да си вървят.
— Ще ида да кажа на Принца, че възнамеряваме да си тръгнем — опита се да я успокои той. Остави я да седи на рогозката под напъпилата върба и пое обратно към къщата. Пет дългокраки черни кучета с яки мишци го следваха неизменно по петите — почетна гвардия, която щеше да му липсва, когато напусне това място.
Канзаският Принц седеше в своята тронна зала и четеше. Дискът, покриващ източната стена на залата през деня сияеше с хладна, сребриста светлина, само нощем от него се излъчваше приятна, мека топлина. Тронът от черно полирано дърво, докарано от южните пустинни области, бе нагласен точно под него. Единствено през първата нощ Фалк бе видял Принца да сяда в него. Сега се беше настанил в едно от гравираните кресла, а зад гърба му прозорецът с отметната встрани завеса, гледаше право към хълмовете на запад. Още по-нататък, в далечината, се виждаха планини със заснежени върхове.
Принцът вдигна изсеченото си лице и изслуша думите на Фалк. Вместо отговор той докосна корицата на книгата, която четеше — не един от масивните, подвързани с кожа томове в библиотеката, а малко, изписано на ръка книжле.