Оборът, където ги пуснаха да преспят, беше топъл, с живата топлина на обитаващите го крави и овце, а пръхтенето и миризмата на животните му придаваха някакъв особено примамлив уют. Докато Естрел разговаряше с домакините в една от колибите Фалк подреди легло от слама, застла го със спалните чували, и се отпусна уморено в него. Вече се унасяше в сън, когато Естрел се върна, но се пробуди достатъчно, за да й подхвърли:
— Добре, че дойде… тук мирише на нещо, но така и не можах да определя на какво.
— Подуши ме и ще разбереш.
За първи път я чуваше да се шегува и това го изненада.
— Радваш се, че наближаваме града, нали? — попита я той. — Де да можех и аз да се радвам.
— А не бива ли? Там се надявам да открия роднините си, дори и да не успея, Господарите ще ми помогнат. И ти ще откриеш каквото търсиш — ще си върнеш изгубеното наследство.
— Наследство ли? Мислех, че ме смяташ за Разрушен.
— Ти? Никога! Фалк, наистина ли мислеше, че шингите са се ровичкали в мозъка ти? Вярно, че веднъж го подхвърли, още като пресичахме платото, но тогава не те разбрах. Как можеш да се мислиш за Разрушен, за обикновен човек? Ти не си роден на Земята!
Никога досега не му бе говорила с такава завладяваща увереност. Думите й пробуждаха в душата му нова надежда, ала същевременно го озадачаваха, защото в последно време тя бе станала твърде загрижена и мълчалива. Внезапно той зърна нещо да се полюшва на кожената връв около шията й.
— Подарили са ти друг амулет. — Ето я причината за неочакваната й обнадежденост.
— Да — кимна тя и погали доволно камъка. — Ние с планинците сме от една вяра. Сега вече ще ни потръгне отново.
Той се подсмихна лекичко на суеверието й, но беше доволен, че камъкът й дава сили. Легнаха си, но той знаеше, че тя не е заспала, а гледа с невиждащи очи в мрака. Отвсякъде ги обгръщаше топлото ухание на животните. Призори, когато петелът го събуди, той откри, че Естрел вече е станала и шепне молитви на амулета си на езика, който не разбираше.
Продължиха нагоре, но избраха заобиколен маршрут, за да избегнат високите върхове, където бурите бяха често явление. Оставаше им да прехвърлят последната планинска верига. Четири дни се катериха нагоре по склоновете й, въздухът ставаше все по-студен и разреден, небето все по-тъмносиньо, а яркото априлско слънце продължаваше да блести по перестите облаци, които надзъртаха в отсрещните долини. Когато стигнаха най-високата точка на прохода небето внезапно се смрачи и заваля сняг, скривайки в бяла покривка червеникаво-сивите гранитни скали. Тук се натъкнаха на заслон и се приютиха вътре заедно с мулетата, докато облакът отмине и снеговалежът спре.
— Нататък пътят става по-лесен — рече Естрел като го погледна над самара на мулето, сякаш бе доловила нарастващия му страх. Малко по-късно поеха отново към Ес Ток.
С наближаваше пътят постепенно се разширяваше и не след дълго настилката му стана съвсем равна, а из околностите взеха да се мяркат ферми, колиби и къщички. Хора почти не срещаха, валеше непрестанно и местните жители изглежда предпочитаха да са на сухо под покривите. На третата сутрин, откакто напуснаха прохода, небето се проясни и след като пояздиха няколко часа Фалк дръпна юздите на мулето и погледна въпросително Естрел.
— Какво има Фалк?
— Това е Ес Ток, нали? Стигнахме.
Неусетно бяха излезли в просторна равнина, затворена почти на хоризонта от далечни планински върхове, а пасищата и ливадите от предишните дни постепенно бяха отстъпили място на къщи, къщи и още къщи. Имаше най-обикновени колиби, бараки, хижи, обиталища, страноприемници, дюкяни, където стоките не само се предлагаха, но и произвеждаха; навсякъде се виждаха деца, хора по пътя, хора по пресечките, едни пеш, други яхнали коне или мулета, някои на шейни, в непрестанно движение; мястото бе многолюдно и същевременно пусто, шумно и притихнало, мръсно и нерадостно, под яркото мрачно небе на планинската утрин.
— До Ес Ток има не повече от миля.
— Какъв е тогава този град?
— Това са покрайнините на града.
Фалк продължаваше да се оглежда, смаян и развълнуван. Пътят, който бе следвал още от къщата в Източната Гора се беше превърнал в улица, чийто край очевидно бе съвсем близо. Двамата се придържаха към средата на улицата и минувачите ги поглеждаха с любопитство, но никой не ги заговаряше. Жените криеха лицата си, или ги извръщаха встрани. Само децата проявяваха нескрит интерес и дори ги сочеха с пръсти, а сетне се разбягваха с весел смях из околните улички. Нищо от това не отговаряше на представите на Фалк, но какво всъщност трябваше да очаква?