— Не знаех, че на света има толкова много хора — изрази той на глас притесненията си. — Скупчили са се около шингите като рояци мухи край конска фъшкия.
— Конските фъшкии привличат и червеите — поправи го сухо Естрел. Погледна го крадешком, пресегна се и го потупа успокоително по ръката. — Тук живеят прокудените и бедняците — тези, за които няма място зад стената. Изчакай докато влезем в града, в истинския Град. Дълъг път изминахме за да го видим…
Продължиха да яздят и скоро съгледаха стърчащите над дървените покриви слепи стени на зелените коли, блеснали на слънчевата светлина.
Сърцето на Фалк заби по-силно и той забеляза, че Естрел говори на амулета, който бе получила в Бесдио.
— Не можем да яздим мулетата вътре в града — рече му тя. — Ще ги оставим тук.
Спряха пред една страноприемница, където бяха навързани и други животни и Естрел размени няколко думи на непознатия Западен диалект с човека, натоварен да ги пази.
— Тук ще са на сигурно място — успокои го тя, когато Фалк я погледна въпросително.
— Уверена ли си?
— И още как. Ако не му платим за наглеждането може да ги задържи. Нямаш никакви пари, нали?
— Нямам — отвърна смутено Фалк. Не само че нямаше, а и никога не бе виждал как изглеждат — въпреки че на галактика имаше дума за пари, подобно понятие бе непознато в Горския език.
Конюшнята на страноприемницата бе последната сграда, отвъд която следваше тясна, покрита с чакъл ивица, разделяща предградията от каменните стени на истинския град. Имаше една единствена врата, заобиколена от високи мраморни колони. Върху лявата колона бе изписано на галактика:БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЖИВОТА. На дясната пък се мъдреше някаква дълга сентенция на непознат за Фалк език. Около вратата нямаше никакво движение, не се виждаше и охрана.
— Това са колоната на Лъжата и колоната на Тайната — произнесе гласно той докато ги подминаваха, ала миг по-късно двамата се озоваха в града и той млъкна втрещен от гледката.
Градът на Земните Господари беше построен върху два отсрещни бряга на каньон — грандиозна цепнатина, пресичаща снагата на планината, тясна, с фантастични очертания, чийто черни стени близо половин миля се спускаха отвесно надолу до сребърната лента на реката в сенчестото им подножие. Градските кули бяха кацнали върху двата срещуположни ръба и стърчаха високо в небето, а между тях, прехвърляйки бездната, имаше стройни, на пръв поглед крехки мостове. Из въздуха се носеха хеликоптери, с бясно въртящи се витла, а по осветените отвътре улици и мостове безшумно се плъзгаха шейни. Слънцето, едва превалило над високите масивните върхове на изток, хвърляше издължени сенки в града, само високите зелени кули лъщяха под ярките му лъчи.
— Ела — покани го Естрел и тръгна пред него със светнал поглед. — Няма от какво да се боиш тук, Фалк.
Той я последва. По улицата, която се спускаше надолу сред по-ниските сгради, към двете най-високи кули, не се виждаше жива душа. Той хвърли боязлив поглед към вратата, но нещо се бе спуснало безшумно, затваряйки прохода между двете колони.
— Къде отиваме?
— Зная едно място, къща, където се срещат моите сънародници. — Тя го хвана за ръката, за първи път, откакто бяха тръгнали заедно и продължи напред, свела поглед надолу. Постепенно наближаваха сърцето на града и сградите от едната им страна ставаха все по-високи, докато от другата — без никаква стена или парапет — зееше разтворената черна паст на каньона.
— Ами ако ни поискат пари…
— Те ще се погрижат за нас.
Ярко и причудливо облечени хора прелитаха край тях на шейни, високо по стените на сградите имаше открити площадки, върху които се приземяваха въртолети. От каньона с грохот излетя въздушна кола, направи широк завой и се изгуби зад една от сградите.
— Всички тези… шинги ли са?
— Някои от тях.
Съвсем несъзнателно бе поставил ръка върху дръжката на лазера. Без да го поглежда, Естрел го посъветва засмяно:
— Не използвай лазерния си пистолет тук, Фалк. Не забравяй, че си дошъл, за да си възвърнеш паметта, а не да я загубиш.
— Къде ме водиш, Естрел?
— Тук.
— Тук. Че това е някакъв палат!
Блестящите зелени стени се губеха от погледа високо над тях. Те спряха и стената се проряза от правоъгълна плъзгаща се врата.
— Те знаят, че съм тук. Не се страхувай. Ела с мен.
Все още го държеше за ръката. Той се подвоуми. Озърна се и забеляза неколцина мъже на улицата, първите, които се движеха пешком. Приближаваха се към тях. Това го уплаши и той прекрачи прага, следван от Естрел. И този път вратата се спусна безшумно и автоматично зад тях. В мига, когато се озова вътре, той бе завладян от мисълта, че е извършил ужасна, непоправима грешка.