— Какво има, Фалк?
— Боли ме — рече той и извърна лицето си, което толкова ясно пресъздаваше неговия беззащитен и разхвърлян ум.
— И това ако не е комплимент за изпълнението ми — присмя му се тя, но беше трогната и спря да пее. По-късно същата нощ видя Фалк изправен до масата с тьоанба. Той вдигна ръка, но не посмя да докосне инструмента, сякаш се боеше да не освободи затворения вътре сладникав безжалостен демон, който бе проплакал под ръката на Парт и бе превърнал гласа й в музика.
Моето дете се учи по-бързо от твоето — заяви Парт на Гара, — но твоето расте по-бързо. За щастие.
— Твоето и без това е пораснало достатъчно — кимна Гара и се загледа през кухненската градина към ручея, където стоеше Фалк, вдигнал на рамене бебето на Гара. Ранният летен следобед пееше с гласовете на щурци и комари. Косата на Парт танцуваше на немирни кичури докато тя редеше и разместваше плетките в стана. Изпод совалката й бавно изпълзяха издължени жеравови шии, следвани от закръглените им глави, оформени със сребристи и сиви нишки. Макар и само на седемнадесет тя бе най-добрата плетачка сред жените. Зимно време ръцете й непрестанно бяха изцапани от багрилата, с които оцветяваше конците и преждата, а лятото минаваше в безспирно тачене край слънчевия стан, където образите във въображението й се превръщаха в цветове и картини.
— Малко паяче — подхвърли майка й, която стоеше наблизо, — шегата си е шега. А мъжът си е мъж.
— Зная, че искаш да ида с Меток в Къщата на Катол и да разменя моя гоблен с жеравите за съпруг.
— Никога не съм го казвала — нали? — попита я майка й и продължи да разравя лехите с марули.
Фалк приближи по пътеката, а бебето на раменете му се оглеждаше, мижеше на слънцето и сочеше захилено с пръстче. Той го постави на тревата, наведе се и го заговори, сякаш беше възрастен: „Ама че е горещо, а?“ После се обърна към Парт, погледна я с присъщата си навъсеност и попита:
— Парт, Гората има ли край?
— Така казват. Няма две карти да си приличат. Едно знам със сигурност — морето е натам, а в тази посока е прерията.
— Прерията?
— Широка равнина, цялата затревена. Нещо като Сечището, само че продължава няколко хиляди мили — чак до планините.
— Планините? — повтори той, невинно и неразбиращо като дете.
— Високи хълмове, със снегове по върховете през цялата година. Ей така изглеждат — тя остави совалката, допря дългите си кафеникави пръсти и изобрази стръмен връх.
Жълтеникавите очи на Фалк блеснаха неочаквано и лицето му придоби напрегнат изглед.
— Под бялото идва синьо, а още по-надолу — очертанията — на далечни хълмове…
Парт го погледна внимателно, но не каза нищо. По-голямата част от познанията му бяха дошли директно от нея, защото най-често тя се занимаваше с обучението му. Умовете им бяха в постоянна и тясна връзка. Процесът на изграждане на неговия нов живот се оказа изключително трудоемък.
— Виждам ги… виждал съм ги. Помня ги — добави той.
— Като проектиран образ ли, Фалк?
— Не. Не беше и от книга. Има го в ума ми. Съвсем ясно си спомням. Виждал съм тази картина в сънищата си. Само не зная името на планината.
— Можеш ли да я нарисуваш?
Той коленичи до нея и изрисува в праха очертанията на неправилен конус и под него линията на хълмовете. Гара надзърна през рамото му, огледа рисунката и попита:
— Планините са побелели от сняг, нали?
— Да. Сякаш ги гледам през нещо прозрачно — голям прозорец, някъде много високо… От твоя ум ли е, Парт? — попита малко разтревожено той.
— Не — отвърна момичето. — Никой от нас, в Къщата, не е виждал високите планини. Според мен няма нито едно възвишение от тази страна на Вътрешната река. Сигурно са много, много далеч от тук. — Говореше така, сякаш внезапно я бяха побили тръпки.
Остро, пронизително и зловещо стържене разкъса бледата пелена на съня, отеквайки надалеч. Фалк вдигна глава и седна до Парт: и двамата премигваха с подпухнали от спането очи, озъртайки се на север, накъдето бе утихнал пулсиращият звук и където първите лъчи на изгряващото слънце придаваха призрачна бледнина на небето.
— Въздушна кола — прошепна Парт. — И друг път съм я чувала, но беше много отдавна… — Тя потрепери. Фалк обгърна раменете й с ръка, завладян от същото безпокойство, усещането за някакво далечно, неразбираемо и злокобно присъствие, преминало над тях и изгубило се на север, през светлия сърп на зората.
Звукът утихна и в необятната тишина на Гората отново се разнесе песента на птиците. Светлината на изток ставаше все по-ярка. Фалк и Парт лежаха притиснати един до друг, наслаждавайки се на уюта на леглото. Фалк отново взе да се унася в сън. Когато Парт го целуна лекичко и се изправи, намислила да се заема с ежедневните задължения, той я повика тихо: „Не си отивай… постой още малко… щурче…“. Но тя се засмя, изплъзна се от протегнатите му ръце и той отново се унесе в дрямка.