— Не, Господарю Краджи, той е много интелигентен — отвърна Естрел с тихия си, покорен глас. Говореше за Фалк така, както хората разговарят за някое животно.
Беше вървяла редом с него, деляла бе залъка с него и бе спала в обятията му… Фалк не откъсваше поглед от нея, притихнал, тя също го разглеждаше без да промълви дума, без да помръдне, сякаш очакваше сигнал за да продължи с представлението.
Не изпитваше омраза към нея. В момента не чувстваше абсолютно нищо. Тя се бе превърнала във въздух, в неясно сияние. Страдаше единствено за себе си — беше изтощен до крайност, унизен и низвергнат.
„Върви сам, Опалов камък“ — бе казал Канзаският Принц. „Върви сам“ — го посъветва Харидан от племето на Пчеларите. „Върви сам“ — му рече старият Чуващ в гората. „Върви сам, синко“ — изпроводи го Зов. Колцина още щяха да му посочат верния път, да му помогнат, да го въоръжават със знания, ако ги бе послушал и бе пресякъл прерията сам? Колко още щеше да научи, ако не беше се доверил на Естрел?
А ето, че сега не знаеше почти нищо, освен, че е постъпил изключително глупаво и непредпазливо и че тя го бе излъгала. Беше го лъгала още от самото начало, от момента, когато му каза, че е от племето на Скитниците — дори и по-рано, от мига, когато го зърна и се престори, че не знае кой или какво е. А е знаела през цялото време, защото е била изпратена за да го открие и да го доведе в Ес Ток. И да противодейства на влиянието на всички онези, които мразят шингите и биха могли да въздействат върху решението му. Но защо тогава, помисли си с болка той изправен насред стаята и втренчил поглед в нея, защо спря да го лъже сега?
— Сега вече няма значение какво ще ти кажа — произнесе тя, сякаш прочела мислите му.
Вероятно беше права. Никога не бяха използвали за общуване мисловна реч, но ако тя е шинг и притежава телепатичната сила на шингите, за чийто мащаби можеше да се съди само по мълвите и слуховете, които хората разпространяваха, нищо чудно да е подслушвала мислите му през всичките дни на съвместното им пътешествие. Как да разбере дали е вярно? Да я пита би било безсмислено…
Зад него се разнесе шум. Той се обърна и забеляза двама души изправени в другия край на помещението, съвсем близко до огледалото. Носеха черни пелерини с бели качулки и на ръст надхвърляха два пъти нормалния човешки бой.
— Много лесно се лъжеш — подхвърли единият.
— Сигурно си знаел, че те мамят — рече вторият.
— Ти си само половин човек.
— А половин човек не може да знае цялата истина.
— Този, който мрази, ще бъде осмиван и мамен.
— Този, който убива, ще бъде разрушен и превърнат в наше оръдие.
— Откъде се взе, Фалк?
— Какво си ти, Фалк?
— Къде си, Фалк?
— Кой си ти, Фалк?
Двамата гиганти отметнаха назад качулките, под които нямаше нищо освен сенки, отстъпиха назад към стената и изчезнаха.
Естрел дотича при него от другата стая, притисна се към него и го целуна страстно и отчаяно.
— Обичам те, влюбих се в теб от мига, когато те видях! Повярвай ми, Фалк, вярвай ми! — тя се понесе назад, сякаш теглена от невидима и могъща сила, или отнесена от ураганен вятър зад процепа в стената, който веднага след това се затвори.
— Осъзнаваш ли — каза мъжът в другата стая, — че си под влиянието на халюцинаторни лекарства. — Шепнеше, ала в гласа му си долавяше сарказъм и досада. — Най-малко от всички трябва да вярваш на себе си. Е? — След тези думи той вдигна полите на робата си, изпика се без следа от свян, нагласи отново дрехата си и приглади косите си.
Фалк не откъсваше поглед от пода на съседната стая, където локвата урина бавно се топеше, докато накрая изчезна без следа.
Двата края на вратата започнаха да се приближават, затваряйки постепенно цепнатината. Това бе единственият изход от стаята, в която го бяха затворили. Той се отърси от летаргията си и се хвърли към цепнатината, преди да е изчезнала напълно. Стаята, в която до скоро се намираха Естрел и другият мъж, бе досущ като първата, може би малко по-тясна и тъмна. По същия начин на отсрещната стена имаше цепнатина, която се затваряше, но по-бавно от предишната. Той пресече стаята, пъхна се в отвора и се озова в третото поред помещение, което също приличаше на предните две, само дето бе по-малко и тъмно. Цепнатината в отсрещната стена се затваряше много бавно и той побърза да се прехвърли в следващата стая, по-тъмна и тясна от предишната, от нея се промуши в следващата, още по-малка и мрачна, от която се озова в една съвсем малка и тъмна стая, от която се напъха в малко, замъглено огледало и полетя надолу с ужасяващ писък, право към бялата, облещена луна.