— Аз съм Хар-Ори-Преч-Рамарен — прошепна момчето.
— Стани. Изправи се. Не желая… Познаваш ли ме?
— Преч Рамарен, не ме ли помните? Аз съм Ори, синът на Хар Уедън…
— Как се казвам аз?
Момчето вдигна глава и Фалк втренчи поглед в него — в очите му, вперени право в неговите. На цвят бяха жълтеникаво-кехлибарени, с изключение на големите черни зеници: само ирис, без бяло, също като при котките или елените — не приличаха на нито едни човешки очи, освен на тези, които Фалк бе зърнал снощи в огледалото.
— Името ви е Агад Рамарен — произнесе заеквайки момчето.
— Откъде знаеш?
— Аз… винаги съм го знаел, преч Рамарен.
— Ти от моята раса ли си? А другите?
— Аз съм синът на Хар Уедън, преч Рамарен! Кълна ви се, че съм аз!
В златисто-зеленикавите очи се мярнаха сълзи. Фалк почувства, че в душата му се надига непреодолим смут. Дългите мъчителни дни на самоопознаване, пътешествието през гората — всичко щеше да завърши сега и тук. Някаква част от ума му проговори, сякаш за да го предупреди: „Те точно това искат. Да бъдеш смутен и доверчив.“ В този момент не би могъл да се закълне, че Естрел — същата тази Естрел, която бе обикнал и на която се бе доверявал — е приятел, шинг, или послушно оръдие на шингите, дали някога, поне веднъж му е казвала истината, или го е лъгала от самото начало, дали също като него бе попаднала в клопка, или самата тя го бе подмамила. Спомни си смеха й, но не беше забравил прегръдката и прошепнатите думи на съжаление… Какво да мисли за това момче, което го гледаше с болка и безпределно упование през същите неземни очи като неговите: дали и той нямаше да се превърне в сияние от разноцветни светлини? Ще отговори ли на въпросите му с лъжи, или с истини?
Сред всичките илюзии, грешки и измами, които го обкръжаваха, струваше му се, че трябва да следва единствения път, който бе избрал още когато напусна Къщата на Зов. Той сведе поглед към момчето и му каза истината.
— Аз не те познавам. Дори и да ме помниш, аз не те помня, защото спомените ми датират едва от четири-пет години насам. — Той се покашля смутено, обърна се, седна в един от меките фотьойли и махна с ръка на момчето да стори същото.
— Значи… не помните Уеръл?
— Кой е Уеръл?
— Родният ни дом. Нашият свят.
Заболя го. Фалк предпочете да не отговаря.
— А помните ли… пътуването до тук, преч Рамарен?
Фалк поклати глава.
Ори повтори въпроса си с лека промяна.
— Помните ли пътуването ни до Земята, преч Рамарен?
— Не. Кога е било това пътуване?
— ПРеди шест земни години. Моля ви да ми простите, преч Рамарен. Аз не знаех… намирах се отвъд Калифорнийско море и те изпратиха въздушна кола да ме вземе, беше с автопилот и въобще не ми съобщиха за какво съм им нужен. Сетне господарят Краджи ме извести, че бил намерен един от членовете на Експедицията и аз си помислих… Но той не ми каза, че сте изгубили паметта си… Значи помните… само… Земята?
Сякаш молеше за отрицателен отговор.
— Помня само Земята — кимна Фалк без да обръща внимание на въздействието, което тези думи оказаха на момчето. Измъчваше го подозрението, че неговият събеседник може да не е този, за който се представя.
Но ако греши?
Няма да позволя, да ме измамят отново, помисли си с горчивина Фалк.
Не бъди толкова сигурен, отново проговори гласът в него, ще те излъжат стига да поискат и няма никакъв начин да им попречиш. Знай, че каквото и да чуеш от устата на това момче, може да е само лъжа и това ще означава, че си изминал целия този мъчителен и болезнен път за нищо. Дошъл си тук, за да узнаеш името си. Той ти каза едно име — приеми го.
— Ще ми кажеш ли кои… кои сме ние?
Момчето отново заговори развълнувано на своя непонятен език, сетне забеляза неразбиращия поглед на Фалк.
— Забравили ли сте да говорите келшакски, перч Рамарен?
Фалк кимна уморено.
— Този келшакски твоят роден език ли е?
— Да. И вашият също, перч Рамарен.
— Как се казва „баща“ на келшакски?
— „Хайоуеч“. Или „уауа“ — така казват бебетата. — Лицето на Ори се озари от простодушна усмивка.
— А как наричате някой стар и уважаван човек?
— Превуа… киойнап, ска н-гехой… думите са много, но с близко значение. Трябва да помисля малко, пречна. От доста време не бях говорил келшакски… Може би пречноуег, ако не е близък ще бъде тиокиой, или превйотио…
— Тиокиой. Веднъж произнесох тази дума… но нямах представа откъде я зная…
Не го разпитваше, за да провери дали говори истината. Нямаше смисъл да го прави. Не беше разказвал на Естрел за срещата със стария Чуващ в гората, но нищо чудно да бяха прочели за нея в паметта му, заедно с всички останали спомени, докато е бил упоен предната нощ. Най-лошото бе, че нямаше никаква представа какво всъщност искат от него.