— И колко дълго продължи пътуването?
— Повече от две уерълиански години — може би сто и тридесет или четиридесет светлинни години — тогава бях съвсем малко момче, преч Рамарен и не всичко ми беше съвсем ясно…
Фалк не разбираше защо Ори трябва да се притеснява от невежеството си, по-странното бе, че момчето изглеждаше на не повече от петнадесет-шестнадесет години, а твърдеше, че живяло повече от сто и петдесет години. А той самият?
„Алтера“, продължи Ори, излетяла от една база близо до стария крайбрежен град Тевар, с предварително зададени координати за полет до Земята. На борда й имало деветнадесет членен екипаж — мъже, жени и деца, повечето от смесено потомство, но имало и преки наследници на първите колонисти: съставът бил подбран от Хармоничния Съвет на империята според доста строги изисквания относно личните качества на отделните членове — интелигентност, решителност, храброст, великодушие и арлеш.
— За последното не зная точната дума на галактика. Арлеш е… арлеш — Ори се засмя непринудено. — Рейл е… да вършиш онова, което трябва, като да учиш различни неща в училище, или като река, която следва своето корито, а арлеш произлиза от рейл.
— Дао? — попита Фалк, но Ори не познаваше Старите Човешки Завети.
— Какво стана с кораба? Какво стана с останалите седемнадесет души от екипажа?
— Нападнаха ни при Бариерата. Шингите се добраха до нас едва след като „Алтера“ беше разрушен и нападателите се бяха разпръснали. Били са бунтовници, с планетолети. Шингите успяха да спасят само мен. Не знаеха дали останалите са били избити, или отведени с нападателите. Продължаваха да търсят навсякъде из планетата и преди около година научиха за някакъв мъж, който живеел в Източната Гора — според слуха можеше да е един от нашите…
— А ти какво помниш от всичко това — атаката и прочие?
— Нищо. Нали знаете какви последствия има полетът при околосветлинни скорости…
— Зная, че за хората на борда на кораба, времето е спряло. Но нямам представа как се чувстват.
— Ами, моите спомени също не са кой знае колко ясни. Бях съвсем малко момче, на девет години, според земните представи. Честно казано едва ли някой си припомня онези дни. Губи се връзката между събитията. Иначе виждаш и чуваш добре, само дето не разбираш смисъла на онова, което става… наистина ми е трудно да го обясня. Ужасно усещане, прилича на кошмарен сън. При навлизане в нормалния космос има един етап, който Господарите наричат Бариера, тогава всички пътници губят съзнание, освен ако не са подготвени за това. Нашият кораб не беше. Никой от нас не беше дошъл в съзнание, когато е започнала атаката и затова няма как да си спомнят — също както и вие, преч Рамарен. Когато дойдох на себе си, вече бях на борда на шингите.
— Защо са позволили да полети едно малко момче като теб?
— Баща ми беше капитан на експедицията. Майка ми също беше на борда. Сам знаете защо, перч Рамарен — дори да се върнем някога, всички наши близки отдавна ще са измрели. Но това вече няма значение — моите родители също са мъртви. Освен ако не ги е сполетяла вашата съдба… тогава и да се срещнем, няма да ме познаят…
— Каква беше моята роля в експедицията?
— Вие бяхте нашият навигатор.
Последното накара Фалк да се усмихне иронично, но Ори продължи, без да го забележи, в типичния си малко наивен стил.
— Това означава разбира се, че вие определяхте маршрута на кораба и задавахте предварителните координати. Зная, че на Келши сте бил един от най-известните и уважавани математици. Всички, с изключение на моя баща, Хар Уедън, се обръщаха с почтителното „преч“ към вас. Вие сте от Осми ранг, преч Рамарен! Помните ли… поне нещичко…?
Фалк поклати глава.
— Не мога да повярвам, че не помните, освен когато правите така.
— Когато клатя глава ли?
— На Уеръл свиваме рамене за „не“. Ето така.
Фалк почти бе запленен от простодушния наивитет на момчето. Опита се да свие рамене като него и за миг му се стори, че в жеста има нещо познато, но не знаеше дали са се обадили старите навици, или е самовнушение. Усмихна се и лицето на Ори веднага се разведри.
— Толкова приличате на себе си, преч Рамарен, и същевременно сте така различен! Простете ми. Какво са ви направили, за да забравите всичко?
— Разрушили са ме. Всъщност и сега съм си аз. Аз съм човекът, когото познавам. Аз съм Фалк… — Той притисна слепоочията си с длани. Ори го гледаше сконфузено. Не смееше да заговори. Около тях сияеше прохладният, безмълвен въздух на стаята, по западната стена трепкаха лъчите на залязващото слънце.