— Странно, че не знаеш колко дълго е продължило пътуването — не сме ли ти казвали на колко години ще бъдеш, когато се завърнем?
— Говореше се за „двугодишна продължителност“, преч Рамарен — което се равнява приблизително на сто и двадесет земни години — но ми беше пояснено, че това не е точната цифра и че не бива да питам за повече. — За миг, докато се върна в спомените си назад, в онези далечни времена, момчето заговори с вълнение, каквото досега Фалк не бе забелязвал. — Предполагам, че възрастните членове на Експедицията са се безпокояли за онова, което бихме могли да заварим на Земята и не са искали децата — които все още не са разполагали с психозащитни блокове — да издадат пред потенциалния противник местонахождението на Уеръл. Сметнали са, че незнанието е по-безопасно.
— А ти не помниш ли как изглеждат звездите от Уеръл — как са подредени съзвездията?
Ори поклати глава и се усмихна.
— Господарите също ме питаха за това. Роден съм през зимата, преч Рамарен. Пролетта тъкмо започвала, когато сме потеглили. Не съм виждал друго, освен заоблачено небе.
Ако всичко това бе истина следователно само той — или по-скоро скритата вътре в него личност на име Рамарен — би могла да каже откъде са пристигнали дамата с Ори. Би ли могъл този факт да обясни главната загадка в цялата тази история — необичайния интерес на шингите към него, изпращането на Естрел дълбоко в горите за да го доведе при тях и предложението да му възвърнат паметта? Там някъде горе съществуваше един свят, върху който шингите нямаха абсолютно никаква власт, свят, където свръхсветлинните полети са били преоткрити и те със сигурност жадуваха да узнаят къде се намира. И той можеше да задоволи любопитството им, веднага щом възстановят паметта му. Ако наистина можеха да я възстановят. И ако всичко останало, което му бяха казали, е вярно.
Той въздъхна. Изморяваше го тази безкрайна подозрителност, изобилието от недоказани чудеса. Дори взе да се пита, дали все още не е под въздействие на някое тяхно лекарство. Най-страшното от всичко бе, че се чувстваше неспособен да вземе каквото и да било решение. Двамата с момчето бяха като лишени от воля пешки в ръцете на опасни играчи.
— Този, когото наричаш Абундибот, беше ли в стаята, или това бе само негово изображение, или илюзия?
— Не зная, преч Рамарен — отвърна с приповдигнат глас Ори. Веществото от тръбичката изглежда бе започнало да му въздейства, защото на лицето му се бе изписало блаженство. — Предполагам, че е присъствал лично. Но те никога не се доближават до нас. Като си помисля сега, наистина е странно — за шестте години, откакто съм тук, не съм докосвал нито един от тях. Водят ужасно самостоятелен живот и никога не се събират. Не искам да кажа, че по природа са груби и необщителни… — добави припряно той, като погледна Фалк, за да се увери, че не е получил погрешно впечатление. — Напротив, те са много мили. Аз например много обичам Господаря Абундибот, а също Кен Кеняк и Парла. Но те са толкова интелигенти. Знаят ужасно много неща… Носят огромна отговорност. Те съхраняват и предават познанието, те запазват мира, борят се със злините и са го вършели в продължение на хиляди години, докато останалите жители на Земята водят полуживотинско съществувание и нехаят за утрешния ден. Техните собствени братя по кръв и плът ги ненавиждат и отказват да приемат истината, която им се предлага. Сигурно по тази причина живеят толкова усамотено, отделени от другите, за да запазят уменията и знанията, които инак щяха да са загубени, докато навън, в прерията се скитат разни войнстващи племена като Скитниците и канибалите.
— Няма никакви канибали — прекъсна го сухо Фалк.
— Може и да няма — склони глава Ори. Изглежда бе изчерпал наученото от Господарите. — Предполагам, че няма.
— Някои от тях казват, че са потънали толкова ниско, защото така искат шингите, че ако се опитат, да си възвърнат изгубеното знание шингите ще им попречат, а опитат ли да построят град, шингите ще го унищожат.
Настъпи пауза. Ори спря да смуче от тръбичката и внимателно я зарови между корените на един храсталак с надвиснали, червени цветчета. Фалк продължаваше да чака отговор и едва след известно време осъзна, че такъв няма да има. Това, което каза не значеше нищо за момчето.
Двамата продължиха да крачат сред светулките, танцуващите сенки и омайните аромати, озарени единствено от сиянието на луната.
— Познаваш ли онази… чието изображение се появи в началото?
— Стрела Сиобелбел — отвърна с готовност момчето. — Да, виждал съм я и преди на срещите на Съвета.