Лицето на Ори — както и трябваше да очаква — представляваше развълнувано море от мисли.
— Но защо…
— Какво защо? — прекъсна го Фалк, все още двоумейки се дали да продължи докрай замисления разговор. — Защо какво?
— Защо не се доверявате на Господарите? И защо те искат да изтрият спомените ви от Земята?
— Защото Рамарен не знае онова, което зная аз. Нито пък ти. И нашето невежество може да навреди на света, който ни е изпратил тук.
— Но вие… вие дори не помните нашия свят…
— Не. Но аз няма да служа на Лъжците, които управляват този. Чуй ме добре. Ще ти разкрия какво според мен искат те. Намислили са да възстановят моята истинска памет за да научат името и местонахождението на света, от който сме дошли. Веднага щом осъществят замисъла си, те ще ме убият, а на теб ще кажат, че операцията е била неуспешна — с фатални последици, или ще разрушат повторно ума ми и ще ти кажат, че са се провалили. Ала ако се натъкнат на препятствията, които очаквам да срещнат в ума ми, тогава ще ме оставят да живея поне докато узнаят онова, което им е нужно. Всичко, което ти казах сега, няма да е в ума ми, когато стана Рамарен. Ще ни натоварят на някой звездолет и ще ни изпратят обратно — единствените оцелели след великото пътешествие, за да разкажем на Уеръл как храбрите шинги са спасили Земята и пазят грижливо пламъка на цивилизацията и прогреса. Да разкажем, че шингите не са никакви заклети врагове на човека, а са всъщност негови братя по плът и кръв и че не са никакви завоеватели и нашественици. Ще разкажем на Уеръл, че те са нашите най-добри приятели. И те ще ни повярват. Ще повярват в лъжите, в които повярвахме и ние. Ще престанат да се боят от нападение отвън и няма да изпратят помощ на хората от Земята, на истинските й обитатели, които чакат и се надяват на спасение.
— Но, преч Рамарен, това не са лъжи — възрази Ори.
Фалк отново погледна момчето, чието лице бе озарено от трепкащите светлини.
— Ще изпълниш ли нареждането ми, Ори?
— Да — прошепна момчето.
— Без да кажеш на никой за него.
— Да.
— То е съвсем просто. Когато за първи път ме срещнеш като Рамарен — ако въобще се видим отново — кажи ми тези думи: „Прочети първата страница от книгата“.
— Прочети първата страница от книгата — повтори покорно Ори. Фалк мълчеше. Двамата бяха обгърнати от тишина. — Това ли е което искате от мен, преч Рамарен?
— Това е всичко.
Момчето сведе глава и промърмори нещо на родния си език — изглежда даваше обет за изпълнение. Сетне попита: — Как да обясня загубата на гривната?
— Ще им кажеш истината — това няма значение, стига да запазиш останалото в тайна.
Изглежда не бяха научили момчето да лъже. Не бяха го научили и да разпознава лъжата от истината.
Ори го откара обратно през моста с реактивния плъзгач и спря пред сградата, в която за първи път влязоха двамата с Естрел. Едва когато отново остана насаме в стаята си, Фалк даде воля на страха и гнева си — заради лъжите, в които бе позволил да го оплетат и заради собствената си безпомощност — и отново взе да мери разстоянието между стените като затворен в клетка звяр.
Защо просто не можеше да го оставят да си живее като Фалк — безполезен, но и безвреден?
Не. Нямаше да го оставят. Това беше повече от ясно, не биваше да се превръща в жертва на страха си. Нито да се надява на чудо.
Ами ако избяга?
Изглеждаше примамливо. Ала огромната прозрачна сграда можеше да е само огромна клопка, а свободата му — нищо повече от илюзия. Усещаше и предполагаше, че е под постоянно наблюдение — звуково и визуално, чрез най-различни скрити устройства. Всички врати се охраняваха от хора-инструменти и електронни монитори. А дори и да се измъкне невредим от Ес Ток — тогава какво?
Нима ще му стигнат силите да пресече отново планините и безкрайната прерия, да открие пътя в Гората и да се добере до Сечището, където беше Парт… Не! Той спря разгневен. Не можеше да се върне обратно. Дошъл бе тук, следвайки своя път, трябваше да го измине докрай — дори ако там го дебне смъртта, или прераждането в някаква чужда, непозната душа.
И кой ще каже истината на този непознат, който ще обитава неговото тяло? Наблизо нямаше никой, на когото да се довери, никой, освен Фалк и следователно Фалк не само трябваше да умре, но смъртта му щеше да послужи в полза на врага. Последната мисъл му се стори направо непоносима. Той ускори крачка между стените на потъналата в зеленикав здрач стая. Зад прозрачния таван от време на време просвятваха отблясъците на далечни светкавици. Твърдо бе решен да не позволи на Лъжците да го използват за своя замисъл — не биваше по никакъв начин да узнаят онова, което се криеше в него. Не се боеше за Уеръл — не познаваше този свят, а и нищо чудно онова, което бе узнал от Ори също да беше лъжа. Но затова пък обичаше Земята, макар да не беше негов роден дом.За него Земята беше къщата в гората, играта на слънчевите лъчи по листата на дърветата около Сечището… Парт. Тези неща не можеше да предаде. Вяра — ето от какво се нуждаеше сега — вяра в собствените си сили да не се поддава на чуждата сила и измама.