Рамарен слушаше напрегнато. Разказът му направи потресаващо впечатление и той не се постара да прикрие чувствата си, ала успоредно с това изпитваше известно безпокойство или подозрение, което все пак успя да замаскира. Макар и за кратко високият мъж го бе заговорил с мисловна реч и това се оказа напълно достатъчно за да синхронизира ума си с неговия. Веднага след това Абундибот бе прекратил всякакви телепатични контакти и бе вдигнал емпатична бариера, която обаче не беше съвършена — през нея се долавяха слаби емпатични отгласи, които си противоречаха достатъчно с онова, което казваше, за да намекват за възможна измама или деменция. Освен ако по някакъв начин не беше изгубил способността да се синхронизира със собствения си ум и впечатленията му бяха изкривени и неверни.
— Колко дълго…? — попита той и надникна с любопитство в тези чужди очи.
— Шест години земно време, преч Рамарен.
Една земна година почти се равняваше на лунната фаза.
— Толкова много… — промърмори той. Просто не можеше да повярва. Всички негови приятели, спътници през дългите години на Пътешествието са загинали толкова отдавна, а той е останал съвсем сам на Земята… — Шест години?
— Помните ли нещо от тези шест години?
— Нищо.
— Принудени бяхме да изтрием напълно рудиментарната памет, с която се бяхте сдобили през този период, за да възстановим вашата истинска личност и спомени. Искрено съжаляваме за тези изгубени шест години от живота ви. Ала спомените от тях едва ли щяха да ви се сторят особено приятни — уверявам ви. Туземците, сред които сте имали нещастието да ги прекарате, се бяха постарали да ви превърнат в също такъв дивак — по свой образ и подобие. Радвам се, че не помните нищо, преч Рамарен.
Не само радостен, но и възторжен. Този човек изглежда нямаше кой знае колко добра емпатична подготовка или способности, инак щеше да се скрие зад по-съвършена бариера — такава, каквато охраняваше мислите му. Все по-объркан от странното и необяснимо противоречие между тези едва доловими емпатични оттенъци, говорещи за преднамерена измама и фалш и липсата на телепатична синхронизация между двамата, както и от нарушената координация между думите и жестовете на Абундибот, Рамарен трябваше да положи известни усилия, за да поддържа разговора без да издаде подозренията си. Спомени — как е възможно да не помни нито миг от тези шест години на Земята? Сто и четиридесет години бяха изминали докато звездолетът бе пресичал пространството между Уеръл и Земята и от всичко това в главата му бе останал само един единствен ужасен и безкраен миг… Как го нарече одеве онази умопобъркана жена, кое беше името, което му изкрещя преди да я прогонят?
— И как съм се наричал през тези отминали шест години?
— Как са ви наричали? За туземците ли питате, преч Рамарен? Не съм съвсем сигурен какво име са ви дали, ако въобще са си правили този труд…
Фалк, това беше името. Фалк.
— Добре — кимна неочаквано той, — ще поговорим за всичко това малко по-късно. Това, което чух от вас, ме обезпокои. Искам да остана сам за малко.
— Но разбира се, разбира се, преч Рамарен. Ори, вашият млад приятел, няма търпение да ви навести — желаете ли да го повикам?
Ала Рамарен вече бе престанал да го чува, потънал в себе си, вглъбен дълбоко в мислите си така, както го можеше само някой, достигнал неговото Ниво. Думите на другия бяха като шум в стаята.
— Ние също горим от нетърпение да ви зададем най-различни въпроси и да чуем отговорите. — Тишина. После отново шум: — Нашите прислужници чакат разпорежданията ви отвън — пред вратата. Стига да поискате нещо — освежителни напитки или компания — достатъчно е само да произнесете желанията си гласно. — Отново тишина и този път най-сетне неприятното присъствие в стаята изчезна.
Рамарен не му обърна внимание. Беше твърде зает със себе си, за да следи какво става наоколо. Бъркотията в мислите му нарастваше и заплашваше да достигне опасни размери. Имаше чувството, че го карат въпреки волята му да се изправи пред нещо, което не беше в състояние да понесе, ала същевременно това бе единствената възможност за изход от положението. Въпросът беше кой и защо има полза от подобно развитие на нещата? Засега фактите следваха относително проста закономерност — убили са го, а сетне са го върнали към живот. Какво обаче е било по време на смъртта, тази смърт, която не помнеше?