— Ти сам си мислил за това.
— Така е, наистина. Но не виждам как ще стане. Искам да живея тук. Парт и аз…
Той се поколеба и Зов побърза да се намеси, настоятелен и предпазлив.
— Уважавам чувствата между теб и Парт и споделям радостта ви. Но ти се отби при нас по пътя за някъде другаде, Фалк. Посрещнахме те и те приехме като свой. Връзката ти с дъщеря ми се оказа безплодна, но въпреки това аз я одобрявам. И все пак вярвам дълбоко, че тайнството на твоето съществуване и появата ти тук имат голямо значение и че не бива да бъдат зачерквани с лека ръка, че трябва да продължиш пътя си, защото те чака още работа…
— Каква работа? Кой може да ми каже?
— Работата, която не ни позволяват да вършим, а на теб са отнели. Ще го узнаеш от шингите — бъди сигурен в това.
В гласа на Зов се долавяше неприкрита горчивина, каквато Фалк не бе забелязвал никога досега.
— Да не искаш да кажеш, че ще узная истината от онези, които познават единствено лъжата? И как ще разбера какво търся, дори когато го открия?
Зов замълча и сетне произнесе с обичайното си самообладание:
— Ще ми се да вярвам, синко, че в теб лежи някаква надежда за човека. Не мога толкова лесно да изоставя тази надежда. Но само ти можеш да търсиш своята истина и ако ти се струва, че пътят ти свършва тук, може би това е твоята истина.
— Ако си тръгна — произнесе неочаквано Фалк, — ще пуснеш ли Парт да дойде с мен?
— Не, сине мой.
От градината ехтеше жизнерадостна детска песен — четиригодишният син на Гарра подскачаше радостно сред треволяка и се дереше с цяло гърло. Високо в небето една след друга се плъзгаха V-образните ята на мигриращите птици, насочени с острото на юг.
— Бяхме се уговорили с Меток и Търо да отскочим до Търовия дом за да му вземем невеста — подхвърли Фалк. — Смятахме да потеглим при първа възможност — преди да се е развалило времето. Ако ще вървя, смятам да мина покрай Рансифеловата Къща.
— През зимата?
— Чух, че на запад от Рансифел имало и други къщи, където да поискам подслон и храна.
Нито каза, нито Зов попита защо смята да поеме тъкмо на запад.
— Може и да е така, не зная. Нямам представа дали ще се съгласят да приютят непознати. Но тръгнеш ли, ще бъдеш сам — трябва да бъдеш сам. Вън от тази Къща, по цялата земна повърхност за теб няма да има безопасно място.
Говореше, както винаги, съвършената истина… и заплащаше цената за това усилие с невероятно самообладание и болка.
— Зная го, старейшино — кимна припряно Фалк. — Не за безопасността ще ми е мъчно…
— Ще ти кажа какво мисля за теб. Мисля, че ти не си бил роден на Земята и че си дошъл тук от някой изгубен свят. Появил си се — първият Пришълец след толкова много години — за да ни донесеш някаква вест или знак. Ала шингите са ти запушили устата, е сетне са те прогонили в гората, за да не ги обвинят, че те са те убили. След това дойде при нас. Ако си тръгнеш, ще тъгувам и ще се боя за теб, защото зная колко си самотен. Но също така ще се надявам — заради теб и заради всички нас! Защото ако наистина носиш в себе си думи, предназначени за човечеството, рано или късно ще си ги спомниш. Трябва да има някаква надежда, или поне знак — не може вечно да живеем така.
— Ами ако расата ми не е била в приятелски отношения с човечеството? — попита Фалк като вторачи жълтите си очи в Зов. — Кой знае за какво са ме пратили тук?
— Ще откриеш тези, които го знаят. А след това ще го направиш. Не се боя от теб. Дори и да служиш на Враговете, значи и ние им служим — тогава всичко е загубено и няма какво повече да се губи. Ако пък не, следователно в теб е скрито онова, което всички ние — човеците — сме изгубили: своята съдба. Тръгнем ли след теб тогава, може би ще ни дариш всички с надежда…
2
Зов беше преживял шейсет години, Парт само двадесет, но през онзи студен следобед в Продълговатите полета тя изглеждаше неописуемо състарена — като да беше забравена от времето. Пророческият дар наследен от баща й сега бе само тъжна неспособност да вярва в илюзията. Тя знаеше, че Фалк ги напуска. Каза само: „Ти няма да се върнеш.“
— Ще се върна, Парт.
Тя го притисна в обятията си, но отказа да слуша обещанията му. Единственият Чуващ в Къщата бе сляпата Кретян, никой от останалите не владееше паравербалната комуникация, или езика на мисълта. Методите за усвояване на мисловната реч не бяха забравени, просто вече се практикуваха твърде рядко. Най-интензивната и съвършена форма за общуване между хората се бе превърнала в най-голямата опасност.
Мисловната реч между две разумни същества може да бъде несвързана и дори невменяема и разбира се може да съдържа грешки, неточности и противоречия — с нея обаче не може да се злоупотребява. Между мисълта и произнесената дума съществува празнина, в която нерядко се вмества намерението, което променя смисъла и отваря път на лъжата. Между мисълта и излъчената мисъл не съществува празнина — те са едно цяло. Няма място за лъжа.