— Не.
— Дай си ръката.
Това ми се струваше някакъв номер — някаква детска игра за прецакване на глупаци. Щеше да ме плесне по дланта или просто да ме остави да стоя с протегната ръка, докато не разбера колко съм тъп. Но никой не можеше да откаже предложение за храна, дори най-неправдоподобното, така че аз протегнах ръка в мрака и зачаках. Миг по-късно в нея се появи едно парче от нещо студено и мазно. Не знам как намери ръката ми в тъмното, но той го направи — без да се колебае.
— Салам — каза той, помълча и добави. — Не се притеснявай. Не е свинско.
— Аз ям свинско.
Подуших салама и отхапах едно крайче от него. Беше също толкова далеч от истинското месо, колкото хлябът от порциона се различаваше от истинския хляб, но съдържаше някакви мазнини, а мазнините означаваха живот. Опитах се да го сдъвча колкото можех по-бавно, за да не свърши веднага.
— Много шумно дъвчеш — отбеляза той от тъмното.
Чух как проскърцаха пружините, когато седна на един от долните нарове.
— Освен това не каза вълшебната думичка — добави той.
— Благодаря.
— Моля. Как се казваш?
— Лев.
— Лев кой?
— Защо питаш?
— От добро възпитание — обясни той. — Например когато се представям, аз казвам така: „Добър вечер, казвам се Николай Александрович Власов, а приятелите ме наричат Коля.“
— Просто искаш да разбереш дали имам еврейска фамилия — казах аз.
— Имаш ли?
— Да.
— Аха — каза той и въздъхна доволно.
Беше щастлив, че инстинктите не го бяха подвели.
— Благодаря. Не разбирам защо те е страх да го казваш на хората.
Не му отговорих. Ако не разбираше защо, нямаше смисъл да му го обяснявам.
— И защо си тук? — попита ме той.
— Хванаха ме да плячкосвам един мъртъв германец на улица „Войнова“.
Това го разтревожи.
— На улица „Войнова“ вече има германци? Значи е започнало?
— Не, нищо не е започнало. Той беше пилот на бомбардировач. Беше катапултирал.
— Противовъздушните ли го бяха очистили?
— Студът го беше очистил. А ти защо си тук?
— От чист идиотизъм. Решиха, че съм дезертьор.
— Тогава защо не са те застреляли на място?
— А защо не са застреляли теб?
— Не знам — признах си аз. — Казаха, че ставам за полковника.
— Аз не съм дезертьор, а студент. Трябваше да се подготвя за защитата на дипломната си работа.
— Честно? Дипломната ти работа?
Това ми звучеше като най-тъпото оправдание в историята на дезертьорството.
— „Дворната хрътка“ на Ушаков, интерпретирана от гледната точка на съвременния социологичен анализ.
Той зачака да кажа нещо, но аз нямах какво да кажа.
— Чел ли си книгата? — попита той.
— Не. Кой е този Ушаков?
— Срамота. Образованието е ударило дъното. В училище трябва да го учите наизуст.
Говореше като своенравен стар професор, макар че ако се съдеше по единствения поглед, който бях успял да му хвърля, беше на двайсет години.
— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета.“ Това е първото изречение.
Някои казват, че е най-великият руски роман. А ти никога не си чувал за него.
Той въздъхна екстравагантно. Миг по-късно чух някакво странно дращене, все едно плъх си остреше ноктите по матрака.
— Какво е това? — попитах аз.
— Хм?
— Не чуваш ли този шум?
— Пиша в дневника си — каза той.
С отворени очи не виждах нищо повече, отколкото със затворени, а този пишеше в дневника си. Сега вече чувах, че дращенето е от молив по хартия. След няколко минути дневникът се затвори с плясък и аз чух как го прибра в джоба си.
— Мога да пиша в тъмното — обясни той, като подчерта думите си с леко оригване. — Това е само един от моите таланти.
— Бележки по „Дворната хрътка“?
— Точно така. Не е ли странно? В шеста глава Радченко прекарва един месец в затвора „Крести“, след като най-добрият му приятел… Е, по-добре да не ти издавам какво се случва. Но наистина ми се стори съдба, че ме доведоха точно тук. Бил съм на всяко друго място, което посещава Радченко в книгата — във всеки ресторант, театър и гробище, поне в онези, които все още съществуват, — но никога не бях влизал тук вътре. Някой критик можеше да възрази, че човек не може да разбере Радченко, докато не прекара поне една нощ в „Крести“.
— Значи си извадил късмет.
— Хм — съгласи се той.
— Мислиш ли, че на сутринта ще ни застрелят?