Раздразнен от упорството, с което продължавах да стискам оръжието му, Абендрот силно ме удари отстрани по главата с лявата си ръка. Като малко момче в „Киров“ бях участвал в няколко боя и боричкания, но те бяха от онези немарливи, безкръвни битки, характерни за момчетата, които са записани в клубове по шах. Досега никой не ме беше удрял в лицето. Стаята се размаза, пред погледа ми се стрелнаха светулки, Абендрот изтръгна пистолета си от ръката ми и го насочи право в очите ми.
Изправих се до седнало положение и забих върха на ножа си дълбоко в гърдите му, през джоба на гърдите на куртката му, под скупчените медали, така че острието потъна навътре чак до сребърния предпазител за пръстите.
Абендрот потръпна, примигна и сведе поглед към черната дръжка на ножа. Все още можеше да изпрати един куршум в мозъка ми, но да отмъсти за собственото си убийство сякаш вече не му се струваше толкова важно. Изглеждаше разочарован, ъгълчетата на устата му увиснаха надолу, а след това изражението му стана озадачено и той продължи да примигва равномерно, но дишането му се накъса. Искаше да се изправи на крака, но те не издържаха и той се прекатури настрани, като се измъкна от острието на ножа в ръката ми, а пистолетът му падна от отпуснатите пръсти. Широко отвори очи — като човек, който насила се опитва да не заспи, — отпусна длани на линолеума и се опита да изпълзи настрани от цялата тази жалка история, без да обръща внимание на нищо около себе си. Но не стигна далеч.
Обърнах се и видях Коля, който се боричкаше на пода с един от войниците, докато и двамата се опитваха да хванат както трябва полуавтоматичната карабина на германеца. Към този момент вече смятах Коля за майстор на ръкопашния бой, но явно никой не беше казал това на германеца и той имаше надмощие в схватката. Не си спомням как съм се изправил и съм изтичал да му помогна, но преди войникът да успее да насочи карабината си и да изпразни пълнителя в гърдите на Коля, аз вече бях на гърба му и забивах ножа в него отново и отново.
Най-сетне Вика ме издърпа от мъртвеца. Гащеризонът й беше подгизнал от кръв и преди логиката да проработи, аз предположих, че е била застреляна в корема. Не мисля, че казах нещо смислено, но тя поклати глава, накара ме да замълча и каза:
— Не съм ранена. Дай да ти погледна ръката.
Не разбрах защо искаше да направи това. Вдигнах дясната си ръка, в която продължавах да стискам окървавения нож, но тя меко я натисна обратно, хвана другата ми китка и задържа лявата ми ръка между своите. За пръв път видях, че половината от показалеца ми липсваше. Вика застана на колене до един от убитите войници — момчето с бенките, което сляпо се взираше нагоре в тавана с прерязано гърло — и отряза ивица вълнен плат от панталоните му. После се върна при мен и я стегна около пръста ми като турникет, за да спре кръвта.
Коля беше взел карабините „МР40“. Той подхвърли едната на Вика, задържа другата за себе си и грабна кутията с яйцата от масата. Чувахме гласове, които се провикваха на немски на различни места в сградата — объркани офицери, които се питаха дали изстрелът, който бяха чули в съня си, беше сънуван или истински. Коля отвори един от големите прозорци и се покатери на перваза.
— Бързо — каза той и ни направи знак да го последваме.
После скочи през прозореца и аз се втурнах след него. Вторият етаж не беше толкова високо, а под прозореца беше натрупан един метър сняг. Изгубих равновесие при приземяването и паднах по лице в снега. Коля ме издърпа на крака и избърса снега от лицето ми. Чухме автоматичен откос от залата за съвещания. Миг по-късно Вика скочи навън през прозореца, а от дулото на карабината й се виеше дим.
Затичахме се по-далеч от опожареното полицейско управление. Незапалените улични лампи се извиваха над главите ни като въпросителни знаци. От стария партиен комитет се разнасяха все по-силни викове и аз очаквах във въздуха около нас да запищят куршуми, но това така и не се случи. Пазачите, поставени на входа, явно бяха изтичали вътре, когато бяха чули изстрелите; докато осъзнаят грешката си, ние вече бяхме потънали в мрака.
Скоро стигнахме до края на малкия град. Завихме настрани от пътя и продължихме тичешком през замръзналите ниви, покрай силуетите на изоставени трактори. От Красногвардейск се чуваха форсирани автомобилни двигатели и гуми с вериги, които тежко се търкалят в снега. В неясната далечина пред себе си различавахме черната линия на величествения лес, който очакваше да ни приеме в себе си и да ни скрие от очите на нашите врагове.