— Коля казва, че си от НКВД.
— Това ли ме питаш?
— Май да.
— А ти как мислиш?
— Не знам — отговорих аз, но в момента, в който го казах, си дадох сметка, че всъщност знам. — Мисля, че е прав.
— Това притеснява ли те?
— Да.
— Защо?
— Заради баща ми.
Осъзнах, че тя всъщност не знаеше какво се беше случило с баща ми, така че тихо добавих:
— Те го прибраха.
Почти цяла минута вървяхме мълчаливо, докато се изкачвахме по един полегат хълм. Започнах да се задъхвам, а слабостта да се връща в краката ми, докато все повече се отдалечавахме от победата в Красногвардейск.
— Баща ти е бил писател, нали? В такъв случай има голяма вероятност да са го предали другите писатели. Полицаите просто са си вършили работата.
— Да. И тези от Айнзацгрупен също си вършат работата. Естествено, те сами са си избрали да вършат тази работа.
— Ако това променя нещо, те прибраха и моя баща.
— Наистина ли? Писател ли беше?
— Не. Беше от НКВД.
Отне ни почти цял час да се изкачим до върха на хълма и докато стигнем, в краката ми не беше останала никаква сила, но когато излязохме на голото било, аз видях защо Вика беше решила да тръгнем насам. Полумесецът светеше над безкрайните хектари гори и поля, които искряха под покривалото на леда и снега.
— Ето там — каза тя и посочи на север. — Виждате ли?
Далеч отвъд долината в краката ни, от другата страна на хълмовете, които скриваха тъмния хоризонт, към небето се издигаше тънка колона от светлина — толкова ярка, че осветяваше облаците високо над нея. Мощният лъч се раздвижи като блестяща сабя, която сечеше нощта, и аз осъзнах, че гледам прожектор на противовъздушната отбрана.
— Това е Питер — каза ни тя. — Ако се изгубите по пътя към къщи, това е вашата Полярна звезда.
Обърнах се към нея.
— Ти няма ли да дойдеш с нас?
— Край Чудово има един партизански отряд. Познавам командира им. Ще се опитам да се свържа с тях.
— Сигурен съм, че полковникът ще ни даде купони за теб, ако дойдеш с нас. Ние ще му кажем, че си ни помогнала, и той ще…
Тя се усмихна и се изплю на земята.
— Майната им на купоните. Питер не е моят град. Навън имат нужда от мен.
— Гледай да не те убият — каза Коля. — Мисля, че момчето е влюбено.
— Не вървете по пътя, докато се прибирате. И внимавайте откъде влизате в града. Сложили сме мини навсякъде.
Коля протегна ръката си към нея. Вика подигравателно завъртя очи при вида на този официален жест, но все пак я стисна през ръкавицата му.
— Надявам се да се видим отново — каза й той. — В Берлин.
Тя се усмихна и се обърна към мен. Знаех, че никога повече няма да я видя. Когато видя изражението на лицето ми, в нейните вълчи сини очи се появи нещо човешко. Тя ме докосна по бузата през ръкавицата си.
— Не гледай толкова тъжно. Днес ми спаси живота.
Аз свих рамене. Страхувах се, че ако си отворя устата, ще кажа нещо лигаво и глупаво — или още по-лошо, ще се разплача. Бяха минали пет години, откакто бях плакал за последен път, но никога не бях преживявал такава нощ и бях сигурен, че снайперистката от Архангелск ще бъде единственото момиче, което ще обичам през живота си.
Ръката й в ръкавицата все още беше на бузата ми.
— Кажи ми фамилията си.
— Бениов.
— Аз ще те намеря, Льова Бениов. Трябва ми само името ти.
Тя се наведе към мен и ме целуна по устните. Устата й беше студена, устните й бяха грапави от зимния вятър и ако мистиците имат право и ние наистина сме обречени да повтаряме до безкрайност жалкия си живот, поне винаги ще се връщам към тази целувка.
Миг по-късно тя вече се отдалечаваше от нас, с наведена глава и ниско нахлупено кепе от заешка кожа, пъхнала брадичка под шала си, дребничка във възголемия си гащеризон под древните борове, които се издигаха от двете й страни. Знаех, че няма да се обърне да ме погледне, но въпреки това продължих да я гледам, докато не се изгуби от поглед.
— Хайде — каза ми Коля, като ме прегърна през раменете. — Имаме да ходим на сватба.
25
СНЕГЪТ СЕ БЕШЕ РАЗТОПИЛ през деня и отново беше замръзнал през нощта, така че се беше образувала коварна ледена коричка, която хрущеше под краката ни на всяка крачка. Пръстът толкова много ме болеше, че ми беше трудно да мисля за нещо друго. Продължавахме да вървим, защото трябваше да продължаваме да вървим, защото вече бяхме стигнали твърде далеч, за да спрем, но аз не знам откъде черпех силата за всяка следваща крачка. Има някакво място отвъд глада, отвъд изтощението, където времето сякаш вече не спряло, а страданието и тялото като че ли вече не са свързани помежду си.