— Предпочитам Вика да си държеше ръката там.
— Много ли те боли?
— Случвало ли ти се е да те прострелят в гъза?
— Не.
— Ами, отговорът е да, много боли. Но се радвам, че не ме улучиха от другата страна.
Коля повиши глас:
— Моля ви, другарю лейтенант — ще благодарите ли от мое име на вашите снайперисти, че не ме простреляха в топките?
Лейтенантът, който седеше отпред до шофьора, продължи да се взира в пътя пред себе си и не отговори. Голата му глава беше нашарена с мънички белези.
— Всички жени в Ленинград също им благодарят — добави Коля.
— Ще те откараме в заводската болница — каза лейтенантът. — Там са най-добрите хирурзи.
— Отлично. Не се съмнявам, че от НКВД ще ви дадат медал. А след като ме оставите, моля да закарате моя малък приятел до остров Каменный. Той носи важна пратка за полковника.
Лейтенантът седеше в мрачно мълчание — беше ядосан, че трябваше да изпълнява заповедите на някакъв редник, но не искаше да рискува да си спечели могъщ враг. Спряхме до една барикада, укрепена с чували с пясък, и загубихме почти две минути, докато войниците спуснат една дървена платформа върху окопа, така че да можем да минем. Шофьорът им викаше да побързат, но те продължаваха да се размотават, изтощени и нехайни, като се караха как точно да спуснат платформата. Най-сетне преминахме от другата страна. Шофьорът настъпи газта и ние профучахме покрай картечните гнезда, окичени с чували с пясък.
— Колко далеч е болницата? — попитах го аз.
— Десет минути — отговори шофьорът. — Осем, ако извадим късмет.
— Гледай да извадиш късмет — каза Коля.
Очите му вече бяха стиснати непрекъснато, лицето му беше долепено към седалката, а русата му коса висеше на челото. През последната минута беше много пребледнял и не можеше да спре да трепери. Сложих свободната си ръка на тила му и усетих, че кожата му беше хладна на пипане.
— Не се тревожи — каза ми той. — Виждал съм приятели, които са губили по повече кръв и след една седмица ги изписваха от болницата, закърпени като нови.
— Не се тревожа.
— В човешкото тяло има много кръв. Колко е, пет литра?
— Не знам.
— Само изглежда, че съм изгубил много, но се обзалагам, че няма и литър. Може би един литър.
— Може би не трябва да говориш.
— Защо не? Какво лошо има да се говори? Слушай, трябва да отидеш на сватбата. Трябва да танцуваш с дъщерята на полковника и после да дойдеш в болницата, за да ми разкажеш. Искам подробности. С какво е била облечена, на какво е ухаела, такива неща. От пет дни непрекъснато си бия чекии с мисълта за нея, разбираш ли? Е, и веднъж за Вика. Извинявам се. Но нали видя какво направи в онази кошара, когато си стегна колана на гърдите? Видя, нали? Какво съм виновен аз?
— Кога имаше време за това?
— По време на безкрайния шибан път дотук. В армията човек се научава да си бие чекии в крачка. Пъхаш си ръката в джоба, не е толкова сложно.
— Докато сме вървели през нощта, ти си си бил чекии на Вика?
— Не мислех да ти казвам. Но ти през половината време вървеше като сомнамбул, стана ми скучно и трябваше да правя нещо.
Ето, сега се ядоса. Не ми се сърди.
— Естествено, че не ти се сърдя.
Шофьорът наби спирачките и Коля щеше да падне от задната седалка, ако не го бях задържал. Изправих се и погледнах навън през предното стъкло. Бяхме стигнали до началото на заводския комплекс „Киров" — истински град в града, където денонощно работеха десетки хиляди души. Тухлените стени на някои от работилниците бяха сравнени със земята от артилерийски снаряди и бомбите на Луфтвафе; навсякъде се виждаха избити прозорци, облепени с найлон; земята беше нашарена от кратери, пълни с лед. Но дори сега, когато бяха евакуирани хиляди работници, а хиляди други вече бяха мъртви или очакваха смъртта на фронта, дори сега комините продължаваха да димят, по алеите се тълпяха жени, които бутаха колички с въглища, а във въздуха отекваше шумът на стругове и хидравлични преси, които продължаваха да оформят стомана.
От една работилница, голяма като самолетен хангар, беше потеглила колона от току-що сглобени танкове „Т-34“. Бяха осем танка, все още небоядисани, които бавно преминаваха по мръсния сняг пред нас и ни препречваха пътя.
— Защо спряхме? — попита Коля.
Гласът му звучеше много по-слабо, отколкото преди една минута, и аз се изплаших, когато го чух такъв.
— Минават танкове.
— Те трийсет и четворки?
— Да.
— Това са добри танкове.
Танковете най-сетне отминаха и ние се изстреляхме напред. Шофьорът здраво беше настъпил газта и имаше сигурна ръка на волана, а освен това познаваше заводите — минаваше напряко зад работилниците за турбини и ускоряваше по изровените алеи край жилищата за работниците, бараки с ламаринени покриви и тумбести кюнци, — но дори на такъв майстор му трябваше време, за да стигне до другия край на огромния заводски комплекс.