Надзирателите ни придружиха до една газка, която ни очакваше със запален двигател — големият мотор ръмжеше, ауспухът бълваше мръсен дим, а на предната седалка седяха двама войници и ни гледаха с нулево любопитство, дръпнали кожените си шапки ниско на челото.
Коля скочи на задната седалка, без да чака нареждане.
— Господа, към операта!
Изискванията на надзирателите бяха занижени от годините, през които бяха работили в „Крести“, и те отново се разсмяха както трябва на шегата на Коля. Войниците не се разсмяха. Единият от тях се обърна и огледа Коля.
— Още една думичка и ще ти счупя шибаната ръка. Ако беше на мен, вече щеше да имаш куршум в главата. Шибан дезертьор.
Той се обърна към мен:
— Ти — качвай се.
Коля вече беше отворил уста и аз разбрах, че всеки момент ще се стигне до насилие; войникът не приличаше на човек, който отправя напразни предупреждения, а Коля очевидно беше неспособен да схване и най-простата заплаха.
— Не съм дезертьор — каза той.
После някак си успя с окованите си ръце да вдигне левия ръкав на палтото си, левия ръкав на армейския си пуловер и левите ръкави на двете ризи под него, за да предложи оголената си ръка на войника на предната седалка.
— Ако искаш да ми счупиш ръката, давай — но аз не съм дезертьор.
Настъпи дълга пауза, в която никой не проговори — Коля гледаше войника, войникът гледаше Коля, а всички останали гледахме и двамата и чакахме да видим какво ще стане, впечатлени от този сблъсък на характери и изпълнени с любопитство кой ще надделее. Най-сетне войникът призна поражението си, като се извърна от Коля обратно към мен и излая:
— Качвай се в колата, путко малка.
Надзирателите се ухилиха. Това беше забавлението им за цялата сутрин. Не бяха предвидени никакви мъчения, нямаше на кого да изтръгват зъбите или ноктите, никой нямаше да крещи от болка в ръцете им, така че забавлението им бях аз, малката путка, докато бързо изпълзях на задната седалка до Коля.
Войникът караше много бързо, като не обръщаше никакво внимание на заледените места по пътя. Движехме се по брега на замръзналата река Нева. Бях вдигнал яката си, за да предпазя лицето си от вятъра, който свиреше под брезентовия покрив. Коля сякаш не се притесняваше от студа. Гледаше камбанарията на църквата „Йоан Предтеча“ от другата страна на реката и не казваше нищо.
Излязохме на Каменноостровския мост — древната стомана на арките му беше заскрежена, а от уличните лампи висяха бради от ледени шушулки. Прекосихме моста и стигнахме до остров Каменньш, като намалихме скоростта съвсем малко, за да заобиколим един кратер от бомба, избухнала по средата на пътя, отбихме по една дълга алея, поръбена с отсечени липи, и накрая спряхме пред един величествен палат от дърво, с бели колони на портика. Коля огледа имението.
— Тук са живели Долгорукови — обяви той, докато слизахме от колата. Предполагам, че никой от вас не е чувал за фамилията Долгорукови.
— Банда аристократи, които са увиснали на бесилото — каза един от войниците, като ни посочи с дулото на карабината си да продължаваме към главния вход.
— Някои от тях наистина — призна Коля. — Но някои от тях са били любовници на императори.
На слънчева светлина Коля изглеждаше така, все едно беше слязъл от някой пропаганден афиш от онези, които бяха разлепени из целия град; от всяка черта на лицето му се излъчваше героизъм — волевата брадичка, правия нос, русата коса по челото му. Беше един много представителен дезертьор.
Войниците ни придружиха до портика, където на височина от метър и половина бяха натрупани чували с пясък, за да образуват картечно гнездо. Двама войници седяха до картечницата и си подаваха една цигара. Коля подуши въздуха и с копнеж се загледа в ръчно свития им фас.
— Истински тютюн — каза той, преди въоръжените ни пазачи да отворят вратата и да ни избутат вътре.
Никога не бях влизал в палат, но бях чел за тях в романите: баловете в огромните зали с излъскан паркет; слугите, които сервират супа от сребърни супници; строгият патриарх в кабинета си, затрупан с книги, който предупреждава ридаещата си дъщеря да стои по-далеч от младежа с ниско потекло. Но въпреки че фамилното имение на Долгорукови все още изглеждаше величествено отвън, революцията вече се беше настанила вътре. Мраморният под беше нашарен от хиляди кални отпечатъци от ботуши, които не бяха мити от месеци. Тапетите бяха потъмнели от пушек и се извиваха навън от дъските на пода. От мебелировката не беше оцеляло нищо, нямаше и следа от маслената живопис и китайските вази, които сигурно бяха украсявали стените и се бяха редили по лавиците от тиково дърво.