— За това има съвсем просто обяснение, което…
— А ти — продължи мъжът, като се обърна към мен. — В твоя квартал е паднал германски парашутист, а ти не си уведомил властите. Решил си да се обогатиш за сметка на нашия град. Предполагам, че и за това има съвсем просто обяснение?
Имах нужда от вода. Устата ми беше толкова пресъхнала, че сякаш беше покрита с люспи, като кожата на гущер, а в периферното ми зрение плуваха ярки искрици светлина.
— Е? — настоя той.
— Съжалявам — отговорих аз.
— Съжаляваш? — той ме погледа още малко и се разсмя. — Е, добре — щом съжаляваш, значи всичко е наред, няма проблеми. Щом съжаляваш, нищо не е станало, това е най-важното. Слушай, момче, знаеш ли колко души съм екзекутирал? И не говоря по моя заповед, а лично, с този „Токарев“…
Той плесна с ръка по пистолета в кобура си.
— Искаш ли да познаеш? Не? Добре, защото и аз не знам. Изгубих им бройката. А аз съм такъв човек, който обича да знае всичко. Обичам да следя бройката. Знам например колко жени съм чукал и те са твърде много, повярвай ми.
Той се обърна към Коля:
— Ти си хубаво момче, но нека да ти кажа нещо — няма да ме стигнеш, дори да доживееш до сто години, а това ми се струва доста съмнително.
Хвърлих поглед към Коля, като очаквах да каже някаква глупост, заради която да загинем и двамата, но Коля за пръв път нямаше какво да каже.
— „Съжалявам“ се казва на учителя, когато си счупил тебешира — продължи полковникът. — „Съжалявам“ не върши работа за мародери и дезертьори.
— Помислихме си, че може да има храна — казах аз.
Полковникът ме изгледа.
— Имаше ли?
— Само малко коняк. Или бренди… или може би шнапс.
— Всеки ден застрелваме по десет души, защото са фалшифицирали купони за храна. Знаеш ли какво ни казват, преди да им пуснем куршума в главата? Казват, че са били гладни. Естествено, че са били гладни! Всички са гладни. Но това няма да ни спре да застрелваме крадците на място.
— Аз не съм откраднал от руснаци…
— Откраднал си държавна собственост. Взе ли нещо от трупа?
Поколебах се толкова дълго, колкото събрах смелост да го направя. После казах:
— Един нож.
— Аха. Честният крадец.
Приклекнах, свалих калъфа от глезена си и го подадох на полковника. Той се вторачи в немската кожа на калъфа.
— Това е останало при теб цялата нощ? Никой не те е претърсил?
Полковникът въздъхна и изруга под носа си, изтощен от сблъсъка с некадърността на всяка крачка.
— Нищо чудно, че губим войната.
Той извади ножа от калъфа и прочете надписа, гравиран на острието.
— „КРЪВ И ЧЕСТ“. Ха. Господ да ги наебе в гъза тези кучи синове. Знаеш ли какво да правиш с него?
— Какво?
— С ножа. Сечащите удари — каза той, като размаха стоманеното острие във въздуха — са по-добри от пронизващите. По-трудно е да ги спреш. Цели се в гърлото, а ако не можеш, в очите или в корема. В бедрото също става, в бедрата има дебели вени.
Всички тези инструкции бяха придружавани от енергична демонстрация.
— И никога не спирай — завърши той, като танцуваше все по-близо до мен, а стоманата проблясваше в ръката му. — Никога не се отказвай. Ножът не бива да спира, врагът не бива да преминава в атака.
Той прибра ножа в калъфа и ми го подхвърли обратно.
— Задръж го. Ще ти потрябва.
Погледнах с широко отворени очи към Коля, който сви рамене. Всичко това беше прекалено странно, за да се опитвам да го разбера, така че нямаше никакъв смисъл да си напрягам ума. Приклекнах на едно коляно и отново стегнах ножа на глезена си.
Полковникът беше отишъл до френските прозорци и гледаше как вятърът носи вчерашния сняг над замръзналата река Нева.
— Баща ти беше онзи поет — каза той.
— Да — признах аз, като се изправих и погледнах тила на полковника.
Никой извън моето семейство не беше споменавал за баща ми от четири години насам. Имам предвид буквално. Никой не беше казвал дори една дума за него.
— Той умееше да пише. Това, което се случи с него, беше… жалко.
Какво можех да отговоря на това? Гледах в ботушите си и усещах, че Коля присвиваше очи към мен и се опитваше да познае на кой нещастен поет бях потомък аз.
— Никой от вас не е ял днес — каза полковникът и това не беше въпрос. — Черен чай и препечена филийка, как ви звучи? Може да намерим и малко рибена чорба. Боря!
В остъклената зала влезе един адютант с молив зад ухото.
— Намери закуска за момчетата.
Боря кимна и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.