Аз живея в Лос Анджелес и пиша филмови сценарии за супер-герои мутанти. Преди две години ме помолиха да напиша автобиографично есе за едно специализирано издание за сценаристи и докато го пишех, изведнъж си дадох сметка, че съм живял невероятно скучен живот. Не че се оплаквам. Въпреки че разказът за моето съществуване не е интересно четиво — училище, колеж, работа на парче, бакалавърска програма, друга работа на парче, магистърска програма, супергерои мутанти, — аз съм доволен от съществуването си. Но докато се борех с това есе, реших, че всъщност не искам да пиша за живота си, дори в рамките на петстотин думи. Исках да пиша за Ленинград.
Баба и дядо ме взеха от летището в Сарасота; аз се наведох да ги целуна, те вдигнаха очи към мен и се усмихнаха, както винаги леко учудени от присъствието на своя американски внук великан (с моя ръст от метър и осемдесет и седем аз наистина съм великан в сравнение с тях). По пътя към къщата спряхме на местния рибен пазар, за да купим едно току-що уловено помпано; дядо ми го изпече на скарата, без да добавя нищо друго освен масло, сол и прясно изцеден лимон. Както всяко друго нещо, което приготвяше, и това изглеждаше невероятно лесно за готвене, отне му десет минути и беше по-вкусно от всичко, което бях ял през последната година в Лос Анджелес. Баба ми не готви; тя е прочута в нашето семейство с упорития си отказ да приготви нещо по-сложно от купа с овесени ядки.
След вечеря баба ми запали цигара, а дядо ми напълни три чаши с домашна водка с касис. Слушахме хора на цикадите и щурците, гледахме черния залив и прогонвахме от време на време някой комар.
— Донесох диктофон. Мислех си, че можем да поговорим за войната.
Стори ми се, че забелязах как баба ми подигравателно завърта очи, тръскайки цигарата си върху тревата.
— Какво?
— Ти си на четирийсет години. Сега ли се сети да питаш?
— На трийсет и четири съм — казах аз.
Погледнах към дядо и той ми се усмихна.
— Какъв е проблемът? Да не сте били нацисти? Да не криете нацисткото си минало?
— Не — отговори той, като продължи да се усмихва. — Не бяхме нацисти.
— Наистина ли си мислехте, че съм на четирийсет години?
— Трийсет и четири, четирийсет — каза баба и изсумтя.
Този звук винаги беше придружаван от пренебрежително махване с ръка, все едно искаше да прогони тази глупост.
— На кого му пука? — продължи тя. — Трябва да се ожениш. Да си намериш съпруга.
— Говориш точно като всяка друга баба във Флорида.
— Ха — каза тя малко обидена.
— Просто искам да знам какво е било. Какво ужасно има в това?
Тя кимна на дядо ми, като ме посочи с горящия връх на цигарата си.
— Искал да знае какво е било.
— Скъпа — каза дядо.
Не каза нищо друго, но баба ми кимна и изгаси цигарата си в стъклената маса.
— Прав си — каза ми тя. — Ако искаш да пишеш за войната, значи за това трябва да пишеш.
Баба ми се изправи, целуна ме по главата, целуна дядо ми по устните и отнесе чиниите в къщата. В продължение на няколко минути седяхме мълчаливо и слушахме прибоя. Той отново напълни чашите ни — беше доволен, че съм изпил моята.
— Имаш ли си приятелка?
— Аха.
— Онази, актрисата?
— Аха.
— Тя ми харесва.
— Да, знам.
— Прилича на рускиня — каза той. — С тези очи… Ако искаш да говорим за Ленинград, ще говорим за Ленинград.
— Не искам да говорим. Искам ти да говориш.
— Добре де, аз ще говоря. Утре?
Дядо ми удържа на думата си. През цялата следваща седмица двамата седяхме на бетонната веранда и аз записвах историите му. Няколко часа всяка сутрин, после почивка за обяд и още малко следобед — дядо ми, който не обичаше да казва повече от две последователни изречения в смесена компания (тоест в присъствието на всеки друг освен на жена си), пълнеше касета след касета с думите си. Думите се оказаха твърде много за една книга — истината може би действително е по-интересна от измислицата, но освен това има нужда от по-добър редактор. За пръв път през живота си чух дядо да ругае и да говори откровено за секс. Разказваше ми за детството си, за войната и за това как беше пристигнал в Америка. Но най-вече говореше за една седмица през 1942 година — първата седмица на тази година, през която се беше запознал с баба ми, беше срещнал най-добрия си приятел и беше убил двама германци.
Когато дядо ми свърши с историите, аз продължих да го разпитвам за различни подробности — имена, места, какво е било времето в точно определени дни. Той ме търпя известно време, но най-сетне се наведе напред и натисна бутона „Стоп“ на моя диктофон.