Зад бронираните камиони се движеха бронетранспортьори с четири оси, самоходни тежки оръдия на вериги и леки камиони, които превозваха войници, насядали на успоредно разположени пейки — лицата им бяха уморени и небръснати, докато се свиваха в белите си анораци с карабини на раменете.
От началото на конвоя се разнесоха ругатни и шофьорите започнаха да се навеждат навън през прозорците, за да видят какъв е проблемът. Веригата на едно от самоходните оръдия се беше измъкнала и докато обслужващото звено я поправи, гаубицата блокираше пътя на всички останали превозни средства зад нея. Пехотинците използваха възможността да наскачат от камионите, за да се изпикаят покрай пътя. Скоро до нас се образува редица от няколкостотин войници, шофьори на камиони и артилеристи, които тропаха с ботуши, провикваха се към приятелите си по редицата и се навеждаха назад, за да видят кой ще се изпикае най-далеч. От жълтия сняг се издигаше пара.
— Гледай ги тези задници как пикаят на нашата земя — промърмори Коля. — Но няма да се смеят толкова, когато клекна да се изсера в центъра на Берлин.
Тази мисъл го ободри.
— Може би точно затова не мога да се изсера. Може би гъзът ми чака деня на победата.
— Патриотичен гъз.
— Всичко в мен е патриотично. Когато свършвам, курът ми свири химна на СССР.
— Всеки път, когато ви чуя, си говорите нещо за гъзове и курове — каза Вика.
Беше се промъкнала зад нас по обичайния си безшумен начин, така че ме стресна, когато заговори.
— Защо не се съблечете чисто голи и двамата и да приключите с цялата история?
— Не съм аз този, когото иска да съблече той — отговори Коля и се ухили мръснишки.
Обзе ме гняв и неудобство, но Вика не обърна внимание на думите му, защото се оглеждаше за наблюдателни пазачи и за другите пленници, докато ни подаваше по половин филия от вкусния си ръжен хляб.
— Виждате ли офицерските коли в края на конвоя? — попита ни тя, като гледаше в тази посока, но не посочи с ръка.
— Това е най-вкусният хляб, който съм ял от лятото насам — каза Коля, който вече си беше изял всичко.
— Виждате ли командирската кола със свастиките на бронята? Това е колата на Абендрот.
— Откъде знаеш? — попитах аз.
— Знам, защото го следим от три месеца. Едва не го застрелях до Будогошч. Това е неговата кола.
— Какъв е планът? — попита Коля, като човъркаше едно зрънце кимион, което беше заседнало между зъбите му.
— Когато конвоят отново потегли, ще изчакам да се приближи и ще стрелям. Няма да е толкова трудно.
Погледнах напред и назад по пътя. Бяхме по средата на нещо, което приличаше на цял батальон, обградени от стотици въоръжени германци и бронирани коли. Планът на Вика означаваше, че след няколко минути ще умрем, независимо дали тя щеше да улучи целта си или не.
— Аз ще стрелям — каза Коля. — Вие двамата с Лев застанете при онези кретени от кооператива. Няма смисъл всички да загиваме.
Вика сви устни в нещо като усмивка и поклати глава.
— Аз стрелям по-добре.
— Никога не си ме виждала да стрелям.
— Точно така. И стрелям по-добре.
— Няма значение — казах им аз. — Стреляйте и двамата, какво значение има? Мислите ли, че след това ще оставят жив някого от нас?
— Момчето има право — каза Коля.
Той огледа неграмотните военнопленници около нас, които тропаха с крака и пляскаха с ръце, за да се стоплят — повечето бяха фермери, които никога не се бяха отдалечавали на повече от няколко километра от кооперативите си. Сред тълпата имаше и няколко редници от Червената армия. Не се съмнявах, че поне един или двама от тях можеха да четат не по-зле от мен.
— Колко казаха, че са пленниците? Трийсет и осем?
— Вече са трийсет и седем — каза Вика.
Тя забеляза, че я гледам, и отвърна на погледа ми с безмилостните си сини очи.
— Колко време ще издържиш според теб, преди някой от тези селяни да забележи, че ти липсва нещо там долу… — тя посочи към чатала ми — …и реши да те издаде, за да му сипят допълнително супа?