— Аз съм на седемнайсет.
— О, така ли? Нищо, петнайсет е по-обидно за противника.
— Шегуваш ли се? — попита го Вика, като гледаше Коля с наведена настрани глава и го чакаше да се усмихне и да обясни, че не е направил такава глупост, разбира се.
— Не се шегувам.
— Не мислиш ли, че той ще се зачуди откъде знаеш, че е тук? Откъде знаеш с какъв чин е; откъде знаеш, че играе шах?
— Мисля, че ще се зачуди за всички тези неща. И това ще предизвика любопитството му и ще го накара да се хване.
— На какво се обзаложи? — попитах го аз.
— Ако той спечели, може да ни застреля на място.
— Той може да ни застреля на място, когато си поиска, тъпак такъв.
— И войниците това казаха. Разбира се, че може. Но аз им казах, че щурмбанфюрерът е мъж на честта, принципен човек. Казах им, че вярвам на неговата дума и на състезателния му дух. Те много си падат по тези глупости за кръв и чест.
— А какво ще спечелим ние, ако го победя?
— На първо място, той ще ни пусне и тримата.
Коля забеляза как го гледаме и ни прекъсна, преди да се обадим:
— Да, да, мислите си, че съм идиот, но всъщност вие двамата сте идиоти. Сега не можем да играем, защото конвоят е в движение.
Ако имаме късмет, партията ще се играе довечера, някъде на закрито, далеч от всичко това.
Коля махна с ръка, за да покаже германските войници, които се тълпяха наоколо, бърбореха помежду си и пушеха; хибридните камиони, натоварени с продоволствия; тежката артилерия.
— Но той никога няма да ни пусне.
— Много ясно, че няма да ни пусне. Но ще имаме много по-добра възможност да го убием. А ако боговете ни се усмихнат, може би дори ще имаме възможност да избягаме след това.
— „Ако боговете ни се усмихнат“ — повтори Вика, като се подиграваше на помпозния му тон. — Ти не виждаш ли как се развива тази война досега?
Механиците бяха оправили веригата на самоходната гаубица. Шофьорът и останалите от звеното скочиха обратно в кабината. След няколко секунди двигателят се разкашля и се събуди, механичният звяр се раздвижи и разпука леда, който се беше образувал по стоманените пластини на веригите му. Пехотинците сякаш не бързаха да се връщат по камионите си, но след като за последен път се провикнаха един към друг с дрезгавите си гласове, офицерите издадоха последните си предупреждения, а конвоят се повлече напред, войниците си дръпнаха за последно от цигарите, захвърлиха ги и се покатериха обратно в каросериите, покрити с брезент.
Войникът, който беше отнесъл съобщението на Абендрот, се върна тичешком при своята част. Когато видя, че го гледаме, той ни кимна и се усмихна. Лицето му беше розово и голо, с кръгли бузи, така че не ми беше трудно да си го представя като гологлаво, ревящо бебе. Той ни извика нещо — една-единствена дума на немски, — преди да настигне своя камион, който вече беше потеглил, и да протегне ръка, така че един от сънародниците му да го издърпа в каросерията.
— Довечера — каза Коля.
Нашите пазачи вече ни се бяха развикали, макар и да знаеха, че не разбираме какво ни говорят. Беше ни ясно какво искат да кажат. Пленниците отново се подредиха в колона, Вика се отдалечи от нас и всички зачакахме конвоят да отмине. Когато покрай нас мина командирската кола, аз се опитах да видя Абендрот, но стъклото на прозореца беше заскрежено.
Едва тогава си спомних за нещо, което ме човъркаше през цялото време, и се обърнах към Коля.
— А какво е второто нещо, което поиска от него?
— Хм?
— Ти каза, че ако го победя, на първо място ще ни пусне. Какво е второто нещо, което поиска?
Той сведе поглед към мен, невярващо сключил вежди, че не мога да се сетя.
— Не е ли очевидно? Една дузина яйца.
23
ВЕЧЕРТА НИ НАСТАНИХА ЗАЕДНО с останалите военнопленници в една кошара за овце в покрайнините на Красногвардейск. Миришеше на мокра вълна и изпражнения. Германците ни бяха дали няколко съчки за подпалки и повечето от хората се бяха събрали около малкия огън, който гореше боязливо по средата на кошарата. Тази вечер всички бяха прекалено уморени, за да говорят за бягство. Вяло се оплакваха от това, че германците не ни бяха дали нищо за ядене след онази бисквита на сутринта, мърмореха какво ще бъде времето на следващия ден и скоро всички заспаха на студената земя, сгушени един в друг, за да се топлят. Вика, Коля и аз седяхме облегнати на неравната дървена стена, треперехме от студ и спорехме дали играта ще се проведе наистина.