— Ако той изпрати да ни повикат — каза Вика — и ако наистина ни заведат при него, мога да ви обещая, че ще ни претърсят за оръжие.
— Нали вече са претърсили пленниците. Какво ще си помислят, че сме намерили пистолети в кошарата?
— Този човек знае, че е мишена. И е много внимателен. Ще намерят пистолетите.
Отговорът на Коля беше една скръбна пръдня, басова и тържествена като нота, изсвирена на духов инструмент. Вика стисна очи за няколко секунди, като дишаше през устата. През това време аз се взирах в бледите й червени мигли на светлината на огъня.
— Във всеки случай — каза накрая тя — ще намерят пистолетите.
— Тогава какво да направим, да го удушим?
Тя пъхна ръка под гащеризона си, извади финската кама от калъфа на колана си и се зае да копае едно малко гробче в замръзналата земя. Когато стана достатъчно дълбоко, тя зарови пистолета си и протегна ръка за пистолета на Коля.
— Искам да го задържа.
Тя остана с протегната ръка и накрая той се предаде.
След като покри с пръст и двата пистолета, тя разкопча гащеризона си и си свали колана. Коля леко ме побутна. Гащеризонът се беше смъкнал от раменете на Вика; под него беше облечена с дебела вълнена карирана риза и две долни фланелки с дълги ръкави, но за миг аз видях ключицата й, която се раздвижи под кожата, покрита с мръсотия. До този момент никога не бях забелязвал ключицата на друго човешко същество; нейната приличаше на протегнато крило на чайка в полет. Тя повдигна вълнената си риза и двете фланелки под нея почти до гърдите, притисна ги с брадичката си и стегна колана върху голата си кожа. Така калъфът на ножа беше притиснат върху гръдната й кост, така че, когато свали фланелките и вълнената риза обратно върху него и отново си закопча гащеризона, беше невъзможно да се различи формата на оръжието.
Тя ме хвана за ръката и я притисна към гърдите си.
— Усещаш ли нещо?
Аз поклатих глава и Коля се засмя.
— Грешен отговор — каза той.
Вика ми се усмихна. Ръката ми все още беше притисната в гърдите й, през всичките пластове дрехи. Беше ме страх да я помръдна и ме беше страх да я задържа там.
— Не го слушай, Льова. Той се е родил през гъза на майка си.
— Искате ли да ви оставя насаме? Аз мога да отида да се гушна при стария Едик. Изглежда ми самотен.
— А моя нож? — попитах я аз.
— Бях забравила за твоя нож.
— Нека аз да го взема — каза Коля. — Аз знам какво да правя с него.
— Не — каза Вика. — Теб ще те претърсят най-старателно. Ти си единственият от нас, който прилича на войник.
Тя се приведе напред и аз отдръпнах ръката си, като вече бях сигурен, че съм пропуснал някаква възможност, макар и да не знаех каква е била тя или къде е изчезнала. Вика свали калъфа на ножа от ботуша ми и го претегли в ръката си, за да прецени размера и формата му. Най-сетне го напъха дълбоко в ботуша ми, под чорапа. После отново огледа ботуша. Не се виждаше нищо. Тя потупа с ръка по кожата и кимна на себе си.
— Можеш ли да вървиш нормално?
Изправих се и направих няколко крачки. Усещах как върхът на калъфа се забива в крака ми, но ми се струваше надеждно скрит, притиснат от чорапа и ботуша ми.
— Погледни го само — каза Коля. — Безшумният убиец.
Аз отново седнах при Вика. Тя докосна мекото място под ухото ми и прокара пръст по гърлото ми, като спря под другото ухо.
— Ако отвориш такава рана — каза ми тя, — никой никога няма да може да я затвори.
СТАРШИТЕ ОФИЦЕРИ ОТ АЙНЗАЦГРУПЕ А бяха реквизирали сградата на градския партиен комитет — запуснат лабиринт от малки кабинети с обелен линолеум на пода, точно над опожареното полицейско управление. В сградата вонеше на дим и дизелови изпарения, но германците вече бяха възстановили захранването и бяха запалили пещите на отоплението; на втория етаж беше топло и уютно, ако не се смятаха следите от засъхнала кръв по стените. Няколко часа след като заровихме пистолетите, двама войници от планинския батальон ескортираха трима ни до залата за съвещания, където се бяха събирали членовете на комитета, преди градът да падне в ръцете на германците, за да обсъждат нарежданията отгоре и да съставят заповеди за надолу. Големите прозорци с по четири стъкла гледаха към неосветената главна улица на Красногвардейск.
По стените все още висяха портрети на Ленин и Жданов, които изглеждаха недокоснати, все едно строгите им изражения бяха толкова безразлични на германците, че дори не си бяха направили труда да ги свалят или да ги заличат.
Абендрот седеше в далечния край на дългата маса и пиеше някакъв прозрачен алкохол от тежка кристална чаша. Когато влязохме в помещението, той кимна, но не понечи да се изправи. Сивата му островърха шапка — с черен кант и сребърен череп под германския орел — беше оставена на масата. Между шапката и почти празната бутилка без етикет, от която си наливаше алкохол, вече чакаше шахматна дъска с подредени фигури.