Седях с лакът на масата, подпрял глава на ръката си, така че да не виждам Коля и Вика. На двайсет и осмия ход преместих пешката на линия „с“ на петото поле — агресивно настъпление. Абендрот можеше да я вземе с две различни пешки — от линия „b“ и от линия, d“. В шаха има едно старо правило, че играчите трябва да се стремят „да вземат към центъра“. Абендрот последва тази класическа стратегия и използва пешката си от линия „b“, като установи надмощието си в средата на дъската. Но точно както Тарраш беше казал: „Винаги поставяйте топа зад пешката, освен когато това е неправилно“, атаката към центъра винаги е добър ход, освен когато не е. Когато приключихме с размяната, всеки от нас беше изгубил по две пешки, броят на фигурите ни все още беше равен, но подобно на човек, който вече е погълнал отровата, но продължава да дъвче печеното месо, без да осъзнава сигурната си смърт, Абендрот не си даваше сметка, че беше допуснал една фатална грешка.
Далеч от мисълта да се предаде, германецът все още смяташе, че е в по-добрата позиция. С приближаването на ендшпила неговата пешка от линия „а“ беше сама в ъгъла на дъската и препускаше към последния ред, където щеше да я превърне в царица и да смаже защитата ми. Абендрот беше толкова посветен на мисията да се сдобие с втора царица, че с радост приемаше новите размени, които му предлагах. Как можеше да изгуби, когато има две царици в атака? Съсредоточен в своята пешка на линия „а“, той твърде късно осъзна, че и аз имах пешка в настъпление в центъра на дъската. В крайна сметка моята пешка от линия, d“ достигна до последния ред с един ход преди неговата пешка от линия „а“. Трудно е да победиш противник, който има две царици — освен ако не се сдобиеш пръв с втора царица.
Абендрот продължаваше да не разбира, че играта беше свършила, но тя беше свършила. Хвърлих поглед към Вика, обзет от глупава гордост при мисълта за неминуемата си победа, и видях как ръката й се скрива под гащеризона. Тя нямаше повече да ме чака да направя нещо, а се канеше да извади ножа си; а Коля беше сложил ръце на ръба на масата, готов да се изстреля на крака и да нападне в същия миг, в който го направи тя. Очите ми се срещнаха с тези на Вика и аз с внезапна яснота осъзнах, че ако остана неподвижен, скоро от разкъсаното й тяло върху издраскания линолеум на пода ще изтече и последната капка кръв.
Докато Абендрот се взираше в дъската и в рядко срещаното стълпотворение от царици, аз се престорих, че се почесвам по прасеца, и бавно пъхнах пръсти в ботуша си. Това не беше прилив на кураж, а точно обратното — моят страх от смъртта на Вика победи всичките ми останали страхове. Абендрот присви очи към своя цар и аз видях как се промени изражението му, когато си даде сметка за истинското си положение. Очаквах загубата да го разгневи. Вместо това лицето му се проясни от усмивка и аз за миг видях какъв е бил като малко момче.
— Това беше прекрасно — каза той и вдигна глава към мен. — Следващия път няма да пия толкова много.
Нещо, което видя в собственото ми изражение, го разтревожи. Той надникна над ръба на масата и видя ръката ми, пъхната в ботуша. Докопах дръжката и най-сетне успях да измъкна ножа от калъфа. Но преди да замахна към него, Абендрот се хвърли напред, събори ме от стола и ме повали на земята, като притисна ръката ми с ножа с лявата си ръка и се протегна за пистолета в кобура си с дясната.
Ако бях успял да извадя ножа по-бързо, ако бях извадил късмет и бях улучил сънната му артерия, ако се беше случило това чудо, Вика и Коля и аз щяхме да умрем. Войниците щяха да вдигнат карабините си „МР40“ и да ни заличат от лицето на земята. Бдителността на Абендрот — или моята несръчност, зависи от гледната точка — ни спаси. Войниците се хвърлиха напред, за да помогнат на своя щурмбанфюрер, който нямаше нужда от помощ, и забравиха за другите си пленници. Само за миг — но това се оказа достатъчно.
Абендрот извади пистолета си. От другия край на стаята се разнесе трясък и той погледна натам. Онова, което видя, го разтревожи повече от хилавия, изнемощял от глад евреин, който се гърчеше под него. Той се прицели — във Вика или в Коля, не можех да видя. Аз извиках и се протегнах към дулото на пистолета му с лявата си ръка, като сграбчих цевта в момента, в който той натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изстрелът едва не ме оглуши. Абендрот изръмжа и се опита да измъкне пистолета от вкопчените ми пръсти. Да се боря с него беше също толкова безсмислено, колкото да се опитвам да се боря с мечка, но аз стисках дулото на този пистолет с всичката сила, която ми беше останала. Следващите секунди бяха хаос от шум и насилие, крясъци на немски, проблясъци от дулата на оръжията и трополене на ботуши по линолеума на пода.