Р. А. Салваторе
Градът на мрака
(книга 1 от "Забравените кралства 2 — Трилогия за мрачния елф")
На моя брат и най-добър приятел Гари
Предисловие
Тук няма блещукащи звезди, загадки, които да красят тази земя със светлината на поетите, а слънцето не разпилява лъчите си и не дарява страната с топлина и живот. Такъв е Подземният мрак — тайнствен свят, скрит под кипящата от живот повърхност на Забравените царства. Небето ни е покров от безжизнен камък, чиито стени отблъскват със сивата неприветливост на смъртта всеки глупав обитател на земната повърхност, дръзнал да стъпи тук. Това не е тяхната земя, не е светът на светлината. Мнозина от дошлите неканени не се завръщат.
Успелите да избягат и да се върнат живи и здрави по родните си места остават завинаги променени. Очите им са станали свидетели на сенки и на тъмнина, на неизбежната участ на Подземния мрак.
Из цялата мрачна земя се извиват черни коридори в лъкатушни галерии, които свързват големи и малки, ниски и високи пещери. Каменни могили, остри като зъбите на дракон, се спускат злобно в безмълвна заплаха или се издигат, за да препречат пътя на неканените посетители.
Тук цари тишина, дълбока като лошо знамение, като притихнал дебнещ хищник, готов за нападение. Единственият звук, който често напомня на посетителите на Подземния мрак, че не са загубили слуха си, е далечният отекващ шум на капеща вода, кънтящ като сърцето на звяр. Капките се шмугват край безмълвните камъни в дълбоките ледени води. Какво се крие под застоялата им повърхност, черна като оникс, никой не може да знае. Какви ли тайни очакват смелите, какви ли ужаси — безразсъдните, може да ни нашепва само въображението, докато не ги обезпокоим…
Такъв е Подземният мрак.
И тук има живот — градове, големи, колкото тези на повърхността. След безброй извивки и завои сред сивия камък пътешествениците могат ненадейно да се натъкнат на някои от тях, открояващи се ярко в пустите коридори. И все пак, тези места не са убежище за неканени гости — само някое безразсъдно същество би предположило обратното. Това са родните места на най-злите раси в Царствата, най-вече на дуергари, куо-тоа и мрачни елфи.
В една такава пещера, широка две мили1 и висока хиляда фута2, се издига Мензоберанзан — монумент на отвъдното и в основата си смъртоносно изящество на расата на мрачните елфи. Според елфическите критерии Мензоберанзан не е голям град и се населява само от двайсет хиляди елфа. Там, където в древността е имало безлюдни пещери, отрупани с безформени и груби сталактити и сталагмити, сега се издигат произведения на изкуството. Замъци, изваяни от камък, тихо искрят в магическа светлина. Градът е съвършен по своята изработка — няма камък, запазен в естествената му форма. Но този усет за ред и контрол е само една жестока, лъжлива фасада, която прикрива хаосът и подлостта, обладали сърцата на мрачните елфи. Красиви, крехки и деликатни същества, и те, подобно на своите градове, са сурови и неумолими.
Мрачните елфи са владетели на този неуправляем свят, по-смъртоносни от най-смъртоносните и другите раси странят от тях. Красотата им бледнее пред острието на елфическия меч. Мрачните елфи знаят как да оцеляват, такъв е и Подземният мрак — долина на смъртта, земя на неописуеми кошмари.
Първа част
Властолюбие
Властолюбие — в света на мрачните елфи няма по-важна дума от тази. Това е тяхното — нашето — верую, безкрайният копнеж в сърцата ни. Амбицията потъпква всякакво благоразумие и състрадание — всичко се прави в името на Лот, Кралицата на Паяците.
Стремежът за власт в елфическото общество се проявява в нещо много просто — убийството. Кралицата на Паяците е богиня на хаоса. Тя и нейните върховни Мрици, управляващи света на мрачните елфи, не гледат с лошо око на амбициозните личности, размахващи кинжали с отровни остриета.
Естествено, има си правила за добро поведение — всяко общество трябва да се хвали с тях. Ако открито извършиш убийство или започнеш война с някого, това неминуемо ще предизвика правосъдието, а присъдите, изпълнявани в името на закона на мрачните елфи, са безмилостни. Да забиеш кама в гърба на свой опонент по време на битка или в мрачните сенки на някоя уличка, обаче, е доста приемливо — дори поощрявано. Разследването не е характерна черта на правосъдието в обществото на мрачните елфи. Никой не е и толкова заинтересован, че да се тревожи за това.