— Нападат ни — прошепна Джинафий, а главата й се пръскаше от болка, поради нарастващия натиск от страна на жриците на До’Урден.
Втори сигнал на Дайнин раздвижи войската от роби. Абсолютната тишина продължаваше да им бъде съюзник и те се втурнаха към оградата от гъби, проправяйки пътя си с широките остриета на мечовете. Вторият син на дома До’Урден ги наблюдаваше и се наслаждаваше на армията си, която толкова лесно нахлу в двора на ДеВир.
— Не сте подготвени, пазители — прошепна той тихо и саркастично към светещите в червено водоливници, накацали по високите стени на дома. По-рано тази нощ статуите изглеждаха толкова злокобни, а сега гледаха безпомощно.
Дайнин усети нарастващото, макар и овладяно, нетърпение на воините около него — те едва удържаха елфическата си жажда за кръв. Когато някой от робите се сблъскаше с магически символ за защита, наоколо се понасяха смъртоносни вълни, но вторият син и останалите мрачни елфи гледаха с насмешка това зрелище. Низшите раси бяха излишък в армията на До’Урден. Единствената цел, поради която бяха доведени, бе да попаднат в смъртоносните капани и защити около дома на ДеВир и да разчистят пътя за мрачните елфи — истинските войни.
Оградата бе разбита и вече всичко бе ясно. Войниците на ДеВир посрещнаха в двора нахлуващите роби. Дайнин още не бе вдигнал ръката си в знак за атака, когато шейсетте мрачни елфа скочиха и се нахвърлиха срещу врага, размахвайки застрашително оръжия, с дяволски ликуващи лица.
Спряха настъплението си тъкмо навреме, за да си припомнят последната дадена им задача. Всички мрачни елфи — и знатните, и от простолюдието — притежаваха определени магически способности. Призоваването на кълбо от мрак — както бе направил Дайнин със страшилищата на улицата същата вечер — се удаваше на всеки, дори и на най-низшия от тях. Шейсетте елфа покриха целия периметър на вражеския дом с тъмнина.
Въпреки взетите предпазни мерки, домът До’Урден знаеше, че битката се наблюдава от много същества. Свидетелите не бяха особен проблем; те обикновено не се интересуваха кой е нападателят. Но обичаите и правилата на мрачните елфи повеляваха, че някои от покушенията трябваше да бъдат извършвани при определена секретност, такъв бе военният етикет. И за останалата част от града домът ДеВир само за миг се превърна в черно петно в пейзажа на Мензоберанзан.
Ризен се появи зад най-малкия си син.
— Добра работа — каза той на сложния език на жестовете. — Налфейн проникна през задния вход.
— Победата ще е лесна — отвърна му арогантният Дайнин, — ако сме хванали натясно матрона Джинафий и нейните жрици.
— Имай вяра в матрона Малис — бе отговорът на Ризен.
Той потупа сина си по рамото и последва войските си през разрушената ограда.
Високо над дома ДеВир Закнафейн си почиваше удобно във въздушните обятия на слугата на Бриса и наблюдаваше развитието на събитията. От тази позиция можеше да вижда през обръча от мрак и да чува през сферата от магическа тишина. Войските на Дайнин, първите войни — мрачни елфи, които проникнаха в дома, срещнаха съпротива при всяка врата и бяха победени.
Налфейн и неговите войници — най-опитни в магьосничеството — проникнаха през най-разредената част на оградата. Мълнии и магически сфери, пълни с киселина, се сипеха по двора; разбиваха се в основите на дома ДеВир и поваляха както бранителите му, така и армията от роби на До’Урден.
В предния двор, Ризен и Дайнин командваха най-добрите войни на Даермон Н’а’шезбаернон. Те имаха благословията на Лот. Закнафейн разбра кога започна истинското сражение — ударите на До’Урден бяха по-бързи от вражеските и прицелванията им се оказваха по-смъртоносни. За минути битката се пренесе изцяло в рамките на групата от петте сталагмита.
Повелителят на меча отърси ръцете си от магическото охлаждане и призова въздушния слуга към действие. Елфът падаше право надолу във въздушната си постеля, после се почувства свободен — миг преди да се спусне над терасата при най-високо разположените помещения в централния стълб. Изведнъж двама стражи, единият от които жена, изтичаха да го поздравят. Вместо това обаче, застинаха в объркване, опитвайки се да отгатнат истинската форма на незабележимото сивкаво петно. Това продължи прекалено дълго.
Никога не бяха чували за Закнафейн До’Урден. Не знаеха, че пред тях стои смъртта.
Камшикът на Зак изсвистя, сграбчи и преряза гърлото на жената, докато с другата ръка елфът майсторски въртеше меча със серия от удари и парирания, от които другият страж загуби равновесие. Закнафейн довърши и двамата с едно невидимо движение — изви китката си и запрати заплетената в камшика жена през терасата и в същия момент се завъртя и изрита мрачния елф в лицето, просвайки го мъртъв на пода на пещерата.