Повелителят на меча вече бе проникнал в дома, когато друг пазител стана да го посрещне, но и той като останалите падна покосен.
Мрачният елф се шмугна покрай криволичещата стена на сталактитената кула. Цветът на охладеното му тяло идеално се сливаше с този на камъка. Войните на ДеВир се лутаха наоколо, търсеха начин да се защитят от нападащото ги семейство, което вече бе превзело две колони и най-ниските етажи на всяка структура.
Зак не се интересуваше от тях. Отхвърли от съзнанието си острия метален звън на диамантените остриета, крясъците и командите, писъците на смъртта, и съсредоточи вниманието си върху един-единствен звук — песента на обезумелите жрици, която щеше да го отведе до целта му.
Той намери празен коридор, чиито стени бяха покрити с фрески на паяци, и който водеше към центъра на кулата. Подобно на дома До’Урден, този коридор завършваше с ред двойни врати, богато украсени с паякообразни форми.
— Това трябва да е мястото — промърмори Зак и покри главата си с качулката на своето наметало.
От скривалището си, насреща му изскочи гигантски паяк.
Зак се сви на кълбо, претърколи се под чудовището и заби меча си дълбоко в търбуха му. Лепкава течност бликна върху Повелителя на меча и паякът издъхна в конвулсиите на смъртта.
— Да — прошепна елфът и избърса соковете на съществото от лицето си. — Това трябва да е мястото.
Той набута трупа на чудовището обратно в бърлогата му и се промъкна покрай него като се надяваше никой да не е забелязал краткотрайната им борба.
По звука на остриетата, мрачният елф разбра, че битката почти беше достигнала и този етаж. Сякаш тук домът ДеВир бе укрепил защитата си и удържаше своите позиции.
— Малис, сега! — прошепна Закнафейн като се надяваше Бриса, която бе свързана с мислите му, да усети неговото безпокойство. — Преди да е станало прекалено късно!
В преддверието на параклиса на дома До’Урден Малис и нейните подчинени продължаваха безмилостната умствена атака срещу жриците на ДеВир. Лот бе чула техните молитви — по-силни от тези на опонентите им — и ги бе дарила с по-мощни заклинания, които да използват в борбата. Вече бяха принудили врага да заеме отбранителна позиция. Една от по-низшите жрици от Кръга на осемте на ДеВир бе пречупена от металното проникване, което Бриса й бе приложила и сега лежеше мъртва близо до краката на матрона Джинафий.
Но мощта на жриците на До’Урден бе отслабнала изведнъж и сякаш битката се връщаше там, откъдето бе започнала. Матрона Малис страдаше в родилни мъки и не успяваше да се съсредоточи, а без нейния глас силата на заклинанията на порочния й кръг отслабваше.
Застанала отстрани до майка си, едрата Бриса стискаше ръката й така силно, че бе спряла притока на кръв и крайникът на родилката бе изстинал съвсем — единствената студена част от нея за очите на останалите. Най-голямата дъщеря наблюдаваше контракциите и подаващата се бяла косица на детето, което бе на път, и пресмяташе колко остава до края на раждането. Никога досега, освен в легендите, не бе използвана техниката за преобразуване на родилните болки в атакуваща магия, но Бриса знаеше, че уцелването на подходящия момент може да се окаже решаващ фактор.
Тя шепнеше търпеливо в ухото на майка си думите на смъртоносното заклинание.
Малис поде началото му като преглъщаше стенанията и преобразуваше яростта от своята агония в нападателна магия.
— Дайннен доуард ма брехен тол — умоляваше я Бриса.
— Дайннен доуард… мааа… брехен тол! — изрева Малис и прехапа устната си — толкова бе решена да се съсредоточи в заклинанието въпреки болките.
Главичката на бебето се показа още малко и не се върна обратно в утробата.
Бриса потрепери — едва си спомняше заклинанието. Тя прошепна последните слова на майка си, но се страхуваше от последствията, които можеше да предизвика то.
Малис пое дълбоко дъх и събра смелост. Можеше да усети изтръпването от магията, толкова осезаемо, колкото и болката от раждането. Дъщерите й, наобиколили идола, я гледаха с недоверие. Виждаха я в размит червен нюанс, като цвета на яростта, а стичащата се от нея пот блестеше ярко като горещината на кипяща вода.