— Не, матрона СиНафей! — запротестира Масой. — Уцелих го с една мълния. Той дори не разбра, че съм се целил в него. Но не можах да изпълня дълга си; чудовището ме хвана и ме задърпа в портала, водещ към неговото измерение!
Матроната прехапа устни и се примири с думите на своя син; знаеше, че го е натоварила с тежка задача.
Дризт беше труден съперник и нямаше да е лесно да го убият, без да оставят следи.
— Ще го хвана — обеща Масой, а в очите му се четеше решителност. — Приготвил съм си оръжието. Дризт ще умре преди десетия цикъл на Мензоберанзан, както наредихте.
— Защо да ти давам втори шанс? — попита го СиНафей. — Защо да ти вярвам, че ще се справиш по-добре от миналия път?
— Защото искам да го убия! — изкрещя синът. — Повече дори и от теб, моя матрона-майко. Искам да го накълцам на парчета този Дризт До’Урден! А когато умре, да изтръгна сърцето му и да го взема като трофей!
СиНафей не можеше да отрече, че Масой беше доста обсебен от тази идея.
— Давам ти разрешението си — каза тя. — Хвани го, Масой Хюнет. С цената на живота си ти ще нанесеш първия удар срещу дома До’Урден и ще убиеш втория син.
Все още с решително изражение на лицето си, магьосникът се поклони и излезе.
— Всичко ли чу? — каза СиНафей на езика на жестовете, когато Масой затвори вратата. Матроната знаеше, че синът й може да ги подслуша, а тя не искаше той да разбира за този разговор.
— Да — жестикулира Алтън, след като излезе зад пердето.
— Съгласен ли си с решението ми? — попита с ръцете си мрачната елфка.
Алтън не знаеше какво да каже. Нямаше друг избор, освен да се подчини на своята матрона-осиновителка, ала не беше съгласен с решението й да даде втори шанс на Масой — не мислеше, че е разумно. Магьосникът продължаваше да мълчи.
— Не си съгласен — заключи СиНафей.
— Моля ви, матрона-майко — отвърна бързо той. — Не бих…
— Прощавам ти — увери го тя. — Аз самата не съм сигурна, че постъпих правилно, когато дадох на Масой втора възможност. Прекалено рисковано е.
— Тогава защо му разрешихте? — дръзко попита Безликият. — На мен не дадохте втори шанс, когато желаех смъртта на Дризт До’Урден по-силно от всеки ДРУГ.
СиНафей му хвърли презрителен поглед, който го накара да се опомни.
— Нима се съмняваш в преценката ми? — жестикулира тя.
— Не! — изкрещя Алтън; после светкавично запуши устата си с ръка и падна ужасен на колене. — Никога не бих се усъмнил, моя матрона-майко — каза на езика на жестовете той. — Просто не мога да преценя ситуацията толкова добре, колкото вас. Простете невежеството ми.
Смехът на СиНафей прозвуча като съскането на стотици ядосани змии.
— Преценили сме я еднакво — увери го тя. — Не мога да дам втори шанс на Масой, както не можах и на теб.
— Но… — възрази Алтън.
— Масой ще тръгне след Дризт, но този път няма да е сам. Ти ще го последваш, Алтън ДеВир. Ще го пазиш и ще довършиш Дризт До’Урден, в противен случай ще заплатиш с живота си.
Алтън засия. Най-накрая щеше да усети сладкия вкус на отмъщението; нищо друго не го интересуваше — дори и заплахата на матрона СиНафей.
— Нима имаше друг начин? — небрежно казаха ръцете му.
Дризт усещаше топлия дъх на матроната, лицето й беше на сантиметри от неговото.
— Мисли! — изрева тя. — Трябва да знаеш нещо!
Вторият син се сниши под натиска, който му оказваше Малис, и се заозърта нервно наоколо; гледаше събралото се семейство. Само преди минути Дайнин се мъчеше по същия начин — коленичил и с брадичка в ръка. Преди матроната да смени техниката си на разпит, той се бе опитал да измисли някакъв отговор, ала напразно. Беше забелязал Бриса, която често посягаше към камшика си и обезпокоителната гледка не му бе помогнала да си спомни нещо.
Малис силно зашлеви Дризт през лицето и се отдръпна от сина си.
— Един от вас знае кои са враговете ни — изкрещя тя към двамата братя. — Там, по време на патрула, един от вас е видял нещо, някакъв знак.
— Може и да сме видели, но да не сме го разтълкували правилно — обади се Дайнин.
— Тишина! — изкрещя Малис, а лицето й почервеня от гняв. — Ще говориш, когато си спомниш отговора на въпроса ми! Само тогава! Бриса — обърна се тя към най-голямата си дъщеря, — помогни на Дайнин да опресни паметта си.
Първият син положи глава върху ръцете си, скръстени на пода, и изви като дъга своя гръб, за да посрещне наказанието. Матроната щеше да се разгневи още повече, ако бе постъпил по друг начин.