— Като онзи демон — Лот — съгласи се Дризт.
Те помълчаха известно време и всеки сам за себе си обмисляше колко тежка е реалността на собственото му съществуване. Зак проговори пръв — той отдавна се бе примирил с живота.
— Лот — изкиска се той. — Тази Лот, проклета кралица е тя. Бих дал всичко, за да се изправя пред грозното й лице!
— Почти съм сигурен, че е така — прошепна Дризт и леко се усмихна.
— Наистина бих го сторил — засмя се сърдечно Закнафейн и отскочи от сина си. — И ти също!
Младият До’Урден подхвърли ятагана си във въздуха. Острието се превъртя два пъти, преди вторият син да го хване отново за дръжката.
— Съвсем вярно! — извика той. — И няма да съм сам!
26
Риболовец от Подземния мрак
Дризт скиташе сам из лабиринтите на Мензоберанзан, луташе се край сталагмитените възвишения, под огромните каменни копия, насочени надолу от високия таван на пещерата. Матрона Малис се страхуваше, че домът Хюнет ще прави опити за покушение срещу членовете на До’Урден и беше наредила никой да не напуска къщата. Но на Дризт му се бе насъбрало толкова много през този ден, че не можеше да се подчини на заповедта й. Трябваше да помисли, а да се отдава на нечестиви разсъждения в къща, пълна с напрегнати жрици, можеше да се окаже доста опасно.
Сега в града бе тихо; пламъкът на Нарбондел беше просто искрица в основата на каменния стълб, а мрачните елфи спяха спокойно в каменните си домове. Скоро след като се измъкна през елмазената порта на дома До’Урден, Дризт разбра защо матроната бе издала такава заповед. Тишината в града му напомняше на притихнал, дебнещ хищник, готов да изскочи от мрака на някоя уличка и да се нахвърли срещу него.
В тази част на града младият син на До’Урден нямаше да намери нужното му спокойствие, за да размисли над откровението на Закнафейн — мрачният елф, който беше много повече от негов кръвен роднина. Дризт реши да наруши всички правила, на които се подчиняваха мрачните елфи, и напусна границите на града; спусна се надолу по тунелите, добре познати му от дните, прекарани с патрула.
Час по-късно, младежът продължаваше да броди из тях, унесен в мисли, но вече се чувстваше по-спокоен — намираше се в район, който често бе охранявал.
Дризт навлезе в един висок коридор, широк десет крачки, ограден от скални отломки и разбити стени, насечени от каменни тераси. Тунелът изглеждаше, сякаш някога е бил много по-широк. Таванът му не се виждаше, но мрачният елф не се замисли и продължи навътре — беше минавал много пъти през този коридор, беше се изкачвал по каменните му тераси.
Представяше си как той и Закнафейн — неговият баща — ще споделят бъдещето си, без да ги разделят никакви тайни. Заедно те щяха да са непобедими; двойка повелители на меча, свързани от оръжията и чувствата си. Дали домът Хюнет наистина осъзнаваше с какво ще се сблъска? Усмивката изведнъж изчезна от лицето на младежа, когато си представи какво ще се случи: как той и Зак заедно щяха да посичат със смъртоносна лекота членовете — мрачните елфи — от дома Хюнет, как щяха да убиваха собствените си събратя.
Дризт се подпря на стената, за да запази равновесие, почувствал сам безсилието, което от векове терзаеше душата на баща му. Не искаше да прилича на Закнафейн, да живее, за да убива, да съществува, предпазвайки се с насилие, но какъв избор имаше? Да напусне града?
Повелителят на меча се бе уплашил, когато младежът го попита защо не си е тръгнал.
— Къде да отида? — прошепна Дризт, повтаряйки думите на баща си.
Закнафейн бе казал, че са в капан. Сега и младия До’Урден си мислеше същото.
— Къде да отида? — запита се отново. — Да пътувам из Подземния мрак, където моят народ е толкова презиран? Където един мрачен елф е мишена за всичко живо, което го заобикаля? Или на Повърхността, където огненото кълбо ще изгори очите ми, за да не видя собствената си смърт, когато ме връхлетят светлите елфи?
Тези мисли хванаха в капана си Дризт, както бяха задържали и Закнафейн. Къде можеше да отиде един мрачен елф? Кой в Царствата би приел елф с тъмна кожа? Тогава, какъв избор му оставаше — да убива? Да убива събратята си.
Дризт несъзнателно се свлече по каменната стена, отчаян от неяснотата на бъдещето си. Отне му миг, за да разбере, че не е подпрял гърба си в истинска скала, а в нещо друго.