Младият До’Урден се убеждаваше сам, че котката не може да е жива, но нетърпеливите му крачки сякаш опровергаха суровото му изражение. Той се спусна бързо по сталагмита, премина покрай другия, където стояха той и Масой, когато бе избухнал жезълът. Погледът му веднага попадна на фигурката от черен оникс.
Мрачният елф я повдигна внимателно. Беше топла, сякаш и тя бе попаднала в експлозията; Дризт усещаше, че магията й също е отслабнала. Той искаше да повика котката, но не посмя; знаеше, че пътят между измеренията е тежък и изтощителен за Гуенивар, а ако беше ранена щеше да й е нужно време, за да се възстанови.
— 0, Гуенивар, приятелко моя, моя смела приятелко — изстена той и пусна статуетката в джоба си.
Можеше само да се надява пантерата да е жива.
29
Съвсем сами
Дризт заобиколи сталагмита и се върна при тялото на Масой Хюнет. Нямаше друг избор, освен да убие магьосника — той сам бе определил развоя на битката.
Но този факт не можеше да облекчи вината, която изпита Дризт, когато погледна трупа. Беше убил мрачен елф, беше отнел живота на свой сънародник. Беше ли се хванал в капана, в който бе държан Закнафейн в продължение на толкова много години, във водовъртежа на насилието, което не познаваше край?
— Никога — Дризт се поклони пред трупа. — Никога повече няма да убия мрачен елф.
Погнусен, той се обърна и погледна към големия град на мрачните елфи, към тишината на злокобните сталагмитени възвишения и разбра, че няма да оцелее дълго в Мензоберанзан, ако спазва обещанието си.
Младият войн прехвърляше хиляди възможности в главата си, докато вървеше по криволичещите улички на града. Но трябваше да прогони мислите, трябваше да им попречи да притъпяват сетивата му. Светлината беше започнала да се изкачва от основата на Нарбондел; денят на мрачните елфи започваше и на всеки ъгъл в града закипяваше оживление. През деня беше безопасно за обитателите на Повърхността; светлината там разкриваше лицата на убийците. Във вечния мрак на Мензоберанзан дните бяха по-опасни и от нощта.
Дризт внимателно избираше по кои улички да мине като се държеше на разстояние от гъбите, които ограждаха района с най-влиятелните домове в града, включително и този на Хюнет. Младият войн не се сблъска с повече врагове и скоро стигна до двора на дома До’Урден. Профуча през портите, покрай изненаданите войници, без да каже и дума и избута настрана стражите, охраняващи под терасата.
В къщата беше необичайно тихо, Дризт очакваше, че всички ще са будни и ще се готвят за предстоящата война. Младежът престана да обръща внимание на зловещата тишина и се отправи към тренировъчната зала и покоите на Закнафейн.
Вторият син на До’Урден спря пред залата, стиснал силно дръжката на каменната врата. Какво щеше да предложи на баща си? Да напуснат това място? Той и Закнафейн, бродещи по опасните пътеки на Подземния мрак, сражаващи се само, когато се налага, свободни от бремето на вината и живота в робство на мрачните елфи. На Дризт му харесваше тази мисъл, но сега, когато стоеше пред вратата, вече не беше толкова сигурен, че ще убеди Закнафейн да го последва. Повелителят на меча можеше да е напуснал отдавна — преди векове. Когато го попита защо е останал в Мензоберанзан, лицето на Зак беше пребледняло. Дали наистина не бяха хванати в капана на живота, предложен им от матрона Малис и злите й помощници?
Мрачният войн реши, че няма смисъл да се тревожи сега — баща му се намираше само на няколко стъпки от него.
В тренировъчната зала беше толкова тихо, колкото и в целия дом. Беше прекалено тихо. Дризт очакваше баща му да е там, но не само той липсваше; липсваше нещо много повече. Присъствието на неговия баща въобще не се чувстваше.
Младият До’Урден разбра, че нещо се е случило. Той се отправи към покоите на Закнафейн, забързвайки всяка своя стъпка, докато накрая сякаш летеше. Без да почука, влетя в стаята и не се учуди, когато видя празното легло на Повелителя.
— Малис трябва да го е пратила да ме търси — предположи Дризт. — По дяволите, причинил съм му неприятности! — той се обърна, за да напусне стаята, когато с крайчеца на окото си зърна нещо и се спря — беше коланът и мечовете на Зак.
Повелителят на меча никога не напускаше стаята си без своите мечове, дори и когато оставаше само в рамките на дома.
— Оръжието е най-верният ти приятел — хиляди пъти му бе казвал Закнафейн. — Дръж го винаги до себе си!
— Домът Хюнет? — прошепна Дризт и се зачуди дали неприятелското семейство не е използвало магия и не е нападнало роднините му през нощта, докато той се биеше с Масой и Алтън; но дворът беше спокоен — войниците със сигурност щяха да знаят, ако се бе случило нещо подобно.