— Повелител на меча — повтори Дризт. — Едва ли.
Малис отново не можа да проумее смисъла на думите му.
— Виждала съм те как се биеш — започна да го убеждава тя. — Двама магьосници! Не се подценявай.
Вторият син едва не се засмя на иронията в думите й. Тя си бе помислила, че той ще се предаде като Закнафейн, че ще й позволи да го хване в своя капан, от който нямаше измъкване.
— Ти ме подценяваш, Малис — заплашително й отвърна Дризт.
— Матрона! — поправи го Бриса, но замълча, когато никой не й обърна внимание; всички бяха погълнати от драмата, която се развиваше пред очите им.
— Молиш ме да служа на злите ти планове — продължи синът.
Той знаеше, че всички от семейството приготвяха оръжията и заклинанията си; всички чакаха удобния момент, за да убият дръзкия глупак, но него не го беше грижа. Болката от змийския камшик, от детските му спомени, беше наказание за собствените му действия. Пръстите на Дризт се обвиха около нещо кръгло, което му вдъхна кураж, макар че той щеше да продължи, въпреки всичко.
— Това са лъжи, както нашият — не, вашият народ е една лъжа!
— Кожата ти е тъмна като моята — напомни му Малис. — Ти си мрачен елф, макар че така и не разбра какво означава това!
— О, знам какво значи.
— Тогава играй по правилата!
— Твоите правила? — изръмжа вторият син. — Но и твоите правила са една проклета лъжа, при това толкова величествена, колкото отвратителния паяк, който наричате ваша богиня!
— Нагъл червей! — изкрещя Бриса и издигна камшика си.
Но той я изпревари. Дризт извади предмета, малката керамична сфера от кесийката на Закнафейн.
— Дано ви прокълнат истинските богове! — изкрещя той, запрати топката в каменния под и стисна очите си, когато топчето омагьосан ахат изригна със силната си светлина и заслепи всички в стаята. — Проклета да е и Кралицата на Паяците!
Малис политна назад заедно с големия си трон и се удари тежко в земята. Викове от болка и ярост се чуваха от всеки ъгъл на залата. Накрая Виерна успя да направи обратно заклинание и да възвърне обичайния мрак в стаята.
Още несъвзела се от тежкото падане, Малис изрева:
— Хванете го! Искам го мъртъв!
Когато мрачните елфи възстановиха силите си достатъчно, за да изпълнят заповедите на матроната, Дризт вече бе напуснал границите на дома До’Урден.
Викът дойде, понесен от безшумните криле на ветровете в Астралното измерение. Пантерата се изправи, без да обръща внимание на болката и се заслуша в гласа — успокояващия, познат глас.
Котката полетя с цялото си сърце и сила, за да се отзове на призива на новия си господар.
Миг по-късно Дризт изпълзя от малкия тунел и заедно с Гуенивар се запътиха към двора на Академията, за да погледнат към Мензоберанзан за последен път.
— Какво място е този град — прошепна на котката младият войн, — моят роден дом? Обитаван от моя народ; мой според цвета на кожата ми и моята история, но нищо не ме свързва с тях. Те са изгубени и винаги ще бъдат. Чудя се има ли други като мен? — прошепна Дризт и за последно се огледа наоколо. — Душите им са обречени, както беше обречен Закнафейн. Горкият Закнафейн. Правя го заради него, Гуенивар. Тръгвам си, защото той не успя. Моят урок беше неговият живот, като мрачен свитък, гравиран със скъпата цена, която бе платил за злите обещания на матрона Малис.
— Сбогом, Зак — изкрещя с непримирим глас Дризт. — Татко мой. Бъди смел, както и аз ще бъда, защото когато се срещнем в отвъдното, няма да бъде в адския огън, в който са обречени да съществуват събратята ни!
Мрачният елф подкани пантерата да влезе в тунела, който щеше да ги отведе в откритите диви земи на Подземния мрак. Докато наблюдаваше грациозните й бързи движения, Дризт осъзна колко щастлив е да има другар като нея — с такъв свободен дух, такава истинска приятелка. Нямаше да им е леко отвъд добре охраняваните граници на Мензоберанзан. Щяха да са незащитени и съвсем сами, но според Дризт така щеше да бъде по-добре — много по-добре, отколкото да прекарат живота си сред злобата на мрачните елфи.
Дризт прекрачи в тунела след Гуенивар и завинаги напусна Мензоберанзан.