— Настоявали сте да ме видите, Безлики учителю — повтори Алтън ДеВир.
Закрил очите си с ръка, той надничаше по малко и се опитваше да нагоди зрението си към светлината на трите свещи, които горяха в стаята и го заслепяваха. Беше напрегнат и пристъпяше от крак на крак.
Безликият стоеше прегърбен в средата на помещението, с гръб към младия ДеВир. Трябва да действам внимателно, напътстваше се учителят, макар да знаеше, че заклинанието, което подготвя, щеше да убие Алтън преди да е узнал за съдбата на семейството си — преди неговият учител да е изпълнил последните заповеди на Дайнин До’Урден. Прекалено рисковано е. Трябваше да се действа внимателно.
— Вие… — проговори пак Алтън, но предпазливо замълча и се опита да си обясни създалата се ситуация.
Колко необичайно бе това, че беше призован в личните покои на учител от Академията още преди да са започнали часовете. В момента, в който разбра, че е повикан, Алтън се уплаши, че се е провалил в] обучението си при Безликия. Това можеше да се окаже фатално в Сорсъри. Оставаше му малко до дипломиране, но презрението на един учител можеше да провали цялото му обучение.
Справяше се добре с уроците и дори вярваше, че тайнственият учител изпитва симпатия към него. Дали го беше повикал от учтивост само за да го поздрави за предстоящото му завършване? Надеждите на Алтън едва ли щяха да бъдат оправдани. Учителите от Академията на мрачните елфи почти никога не поздравяваха учениците си.
Младежът дочу тих напев и забеляза, че Безликият извършва заклинание. Нещо му подсказа, че цялата ситуация е нередна, сякаш в разрез със строгите правила на Академията. Алтън стъпи здраво на краката си и напрегна мускули. Следваше правилото: „Бъди подготвен“ — мотото, запечатано в съзнанието на всеки ученик от Академията, благодарение на което мрачните елфи оцеляваха в едно общество, обречено на хаоса.
Вратите експлодираха пред очите му, изпълниха стаята с каменни отломки и залепиха Масой за стената. Когато видя и Алтън ДеВир да изпълзява от стаята, чиракът сметна, че шоуто си е заслужавало неудобствата и удареното рамо. По гърба и лявата ръка на знатния ученик пълзяха струйки дим, а на лицето му бяха изписани такъв страх и толкова силна болка, каквито Масой не беше виждал през живота си.
Младият ДеВир се строполи на земята, оттласна се и се търколи на кълбо по пода в отчаян опит да избяга от убиеца. Спусна се покрай низходящата извивка на стаята в следващото помещение, разположено по-надолу, точно когато Безликият се появи в рамката на разбитата врата…
Той спря, изруга злобно по адрес на неуспеха си и се замисли как най-бързо да смени вратата.
— Разчисти всичко! — изкрещя към чирака, небрежно подпрял глава на дръжката на метлата си.
Масой се подчини покорно и започна да събира каменните отломки. Вдигна поглед, след като Безликият го отмина наперено, и въпреки че беше рисковано, последва предпазливо учителя.
Алтън нямаше как да избяга — такова шоу не биваше да се изпуска.
В третата стая, библиотеката на Безликия, във всяка стена горяха дузини свещи. Това беше най-ярко осветената стая от четирите в кулата.
— Проклета да е тази светлина! — ядоса се Алтън.
Пред очите му бе замъглено. Той се препъваше и се опитваше да си проправи път към вратата на фоайето — най-ниско разположеното помещение в покоите на безликия магьосник. Ако можеше само да се измъкне от тази кула и да излезе навън, в двора на Академията, сигурно щеше да успее да обърне събитията в своя полза.
Алтън бе израсъл сред мрака на Мензоберанзан, но учителят бе прекарал толкова столетия сред светлината на свещите в Сорсъри, че очите му се бяха приспособили да различават светлинните нюанси, а не тези на топлината.
Във фоайето, осветявано само от една свещ, бяха разхвърляни сандъци и столове, но Алтън виждаше достатъчно ясно, за да заобиколи или да прескочи мебелите, изпречили се на пътя му. Той изтича към вратата и сграбчи тежката брава. Тя се превъртя лесно, но когато ученикът се опита да побутне вратата с рамото си, вместо да се открехне, от нея избликна поток искряща синя енергия, която повали Алтън на пода.
— Проклето да е това място! — изруга той.
Входът бе охраняван от магия. Ученикът знаеше едно заклинание, за отваряне на омагьосани врати, но се съмняваше, че силата му ще е достатъчна, за да надвие мощните заклинания на един учител. В бързината и страха си, Алтън не можеше да различи и свърже думите на магьосника, отекващи в съзнанието му.