Властолюбието е основна черта на Лот. То е стремежът й да подпомага хаоса, да не отклонява своите „деца“ от предначертания път към собственото им заробване… Деца? По-скоро пионки на Кралицата на Паяците — кукли на конци, марионетки в неуловимите, но непреодолими нишки на нейната паяжина. Всички се стремят към Лот, всички търсят нейното одобрение и загиват от ръцете на онези, търсещи благоволението й.
Властолюбието е парадокс в света на моя народ — ограничаването на нашата власт в рамките на жаждата ни за нея. Печелим я чрез предателства и я губим от тях. Най-силните в Мензоберанзан не престават да се оглеждат зад себе си в опит да се предпазят от остриетата, които могат да ги изненадат.
И най-често смъртта им изниква отпред.
1
Мензоберанзан
Ако бе жител на земната повърхност той не би могъл да измине и крачка, без да бъде усетен. Леките стъпки на гущера, който яздеше, бяха толкова тихи, че едва се чуваха. Еластичните, изкусно изплетени ризници, които ездачът и неговото животно носеха, следваха плътно всяко тяхно движение, сякаш се бяха сраснали с телата им.
Гущерът на Дайнин се носеше напред с плавен, но стремителен ход по разбития под, нагоре по стените, дори и по тавана на дългия тунел. Подземните гущери с меки, лепливи трипръсти стъпала, бяха предпочитано средство за езда заради способността си да се катерят по камъка като паяци. На осветената повърхност на земята можеше да се мине през труднопроходими места без никой да забележи, но почти всички същества, населяващи Подземния мрак, притежаваха способност да виждат в инфрачервения спектър. Стъпките оставяха топлинни отпечатъци и лесно можеха да бъдат проследени, ако следваха праволинейно по пода на тунела.
Гущерът се затътри по дължината на тавана, после се преметна във въздуха, отскочи напред и надолу към една далечна точка на стената. Дайнин се бе притиснал силно към седлото — не искаше да бъде забелязан.
Нямаше светлина, която да го води, но и не му трябваше такава. Той беше елф — мрачен елф — с кожа като абанос, братовчед на онези горски същества, които танцуваха под звездите на земната повърхност. За него Подземният мрак не беше място, лишено от светлина — той имаше превъзходно зрение, което превръщаше бледите остатъци от топлина в живи цветни образи. Цветовете на спектъра се преплитаха пред погледа му — по стените и пода, затоплени от далечна пукнатина в камъка или горещо изворче. Топлината на живите същества се усещаше силно и мрачният елф можеше внимателно и лесно да огледа враговете си, така както би го направило всяко същество посред бял ден.
Обикновено Дайнин не се осмеляваше да напуска града сам. Подземният свят бе прекалено опасен, за да се пътува без компания, дори и за един мрачен елф. Но този ден бе по-различен. Той трябваше да е сигурен, че пътят му ще остане скрит от погледа на вражески настроени мрачни елфи.
Мека, вълшебна синя светлина отвъд свода на арката подсказа на елфа, че входът на града наближава и той накара гущера си да забави ход. Малко използваха този тесен тунел, който излизаше в Тиер Брех — най-северната част на Мензоберанзан, принадлежаща на Академията — и никой, освен повелителките и повелителите — учителите от Академията, не можеше да премине през него, без да събуди подозрение.
Стигнеше ли дотук, Дайнин винаги се изнервяше. От стотиците тунели, излизащи от главното подземие на Мензоберанзан, този бе охраняван най-добре. Отвъд двете страни на арката, статуи на огромни паяци бяха приседнали в тиха засада. Ако покрай тях преминеше неприятел, те оживяваха и нападаха, а сигналите за тревога се понасяха из цялата Академия.
Дайнин слезе от животното, като остави гущера си удобно прилепен към една от стените на височината на гърдите му. Той бръкна под яката на своя пиуафуи — магически защитен плащ — и свали кесийката от врата си. От нея елфът извади символа на дома До’Урден — паяк с различно оръжие във всеки от осемте си крака и украсен с буквите „ДН“, идващи от Даермон Н’а’шезбаернон, древното и официално название на дома До’Урден.
— Ще ме чакаш, докато се върна — прошепна Дайнин на гущера и залюля символа пред очите му.
Както символа на всеки елфически род, така и този на дома До’Урден притежаваше няколко магии, една от които позволяваше на членовете на семейството да упражняват власт над домашните си животни. Гущерът щеше да се подчини безропотно и нямаше да помръдне от мястото си, дори ако някой плъх — любимата му храна — дреме на няколко крачки от устата му.