Тя се надвеси над терасата, за да погледне как двете армии се подреждат в колони и потеглят в мълчание по различни криволичещи пътеки, които през града щяха да ги отведат в гората на гъбите и до дома ДеВир.
Закнафейн огледа гърба на най-голямата дъщеря на матрона Малис и пожела единствено да забие кинжал в него. Но както винаги здравият разум надделя и умелите ръце на Зак не помръднаха.
— Носиш ли предметите? — поинтересува се Бриса.
Сега се обръщаше към него с повече уважение, отколкото в присъствието на матроната. Зак бе просто обикновен мъж, на когото бе разрешено да носи фамилното име До’Урден само защото понякога изпълняваше съпружески задължения към матроната и някога беше патрон на семейството. Но Бриса все още се страхуваше да не предизвика гнева му. Зак беше Повелителят на меча на дома До’Урден, висок и мускулест мъж, по-силен от повечето жени, и тези, които го бяха виждали в сражение, го смятаха за един от най-добрите войни в цял Мензоберанзан. Освен двете върховни жрици на Кралицата на Паяците — матроната и Бриса, Закнафейн със своето ненадминато бойно изкуство бе скритият коз на дома До’Урден. Мрачният елф отмести черното си наметало, разтвори малката кесийка на колана си и разкри няколко дребни, керамични сфери.
Бриса се ухили злобно и потри деликатните си ръце.
— Това няма да се хареса на матрона Джинафий — прошепна тя.
Зак й се усмихна в отговор и насочи погледа си към заминаващите войници. Нищо не можеше да направи по-щастлив един повелител на меча от убийството на мрачни елфи и най-вече на жрици на Лот.
— Приготви се — каза му след няколко минути Бриса.
Той отметна гъстата коса от лицето си и застана неподвижен, стиснал очи. Бриса бавно извади жезъла си и запя песента, която щеше да задейства магията. Тя докосна Зак — първо по едното рамо, после по другото и накрая задържа жезъла над главата му, без да го помръдва.
Зак усети ледените пръски да падат отгоре му, да проникват в дрехите и бронята му, дори в собствената му плът, докато той и всичко по него се охлади до определена температура и нюанс. Мрачният елф ненавиждаше магическото охлаждане — имаше чувството, че е същото като да умреш, но знаеше, че така ставаше незабележим и неуловим — сив като камък — за инфрачервеното зрение на съществата от Подземния мрак. Закнафейн отвори очи и потрепери; размърда пръсти, за да се увери, че все още са годни за деликатния му занаят. После погледна към Бриса, която бе по средата на второто си заклинание — призоваването. То щеше да отнеме малко време и елфът се облегна на стената, премисляйки отново прекрасната, макар и опасна задача, която му предстоеше да изпълни. Колко разумно от страна на матрона Малис да остави на него убийството на жриците от дома ДеВир.
— Готово — обяви след малко Бриса.
Тя посочи с очи към непрогледния мрак на тавана на огромната пещера.
Зак забеляза творението на жрицата — приближаващ се въздушен поток, оцветен в жълтеникаво и по-топъл от обикновения въздух на подземието. Жив въздушен поток.
Съществото, призовано от природните сили, се завихри във въздуха отвъд самия край на терасата и покорно зачака заповедите на своята господарка.
Зак нямаше време за губене. Той скочи във вътрешността на въздушния поток, позволявайки му да го държи в сърцевината си.
Бриса му предложи да си вземе сбогом и после изпрати съществото на неговата мисия.
— Успех в боя — извика тя на Зак, въпреки че сега не можеше да го види.
Той се засмя на иронията в думите й, докато Мензоберанзан лъкатушеше и се виеше пред очите му. И тя като него желаеше смъртта на жриците на ДеВир, само че по други причини. Ако оставеше трудностите настрана, за него би било удоволствие да убие и жриците на До’Урден.
Мрачният елф вдигна елмазения си меч, изкован с магия и невероятно остър — идеален за унищожението на магьосници.
— Ще се бия добре наистина — прошепна Зак. — Бриса, само ако знаеше колко добре…
2
Падането на дома ДеВир
Дайнин с голямо удоволствие забеляза, че всички същества, населяващи Мензоберанзан, включително мрачните елфи и скитащите се страшилища сега бързаха да се отместят от пътя му. Този път вторият син на дома До’Урден не беше сам. В стегнати редици го следваха близо шейсет войника от армията на дома. Зад тях, в подобна подредба, макар и без особен ентусиазъм, вървяха стотици въоръжени роби от по-низшите раси — гоблини, орки и страшилища.