Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна
Посвещава се на д-р Шеридан Саймън, който проектира Епиметей и системата Ета Кас съобразно моите изисквания, а също и в памет на Джим Морисън и Хъмфри Богарт
1.
Градът зад прозореца беше какофония от неон и звезден прах, лабиринт от заслепяващ блясък и светлини. Картината изглеждаше размазана и лишена от смисъл, без отделни части и конкретни форми, всъщност без каквито и да било форми — просто несвързани и неясни изображения. Знаех добре, че рекламите на казиното трептят и плачат като морски сирени, примамват минувачите към острите скали на рулетките и ротативните и ги съблазняват с еротични обещания за несметни богатства, но всичко, което достигаше до мен през прозореца, беше бъркотия от разноцветни светлини и далечен тътен, пронизвани от време на време от бръмченето и премигването на прелитащ наблизо микроскопичен антиграв. Дори големите кораби, които се приземяваха или отлитаха, не можеха да ме обезпокоят — прозорецът ми бе обърнат по такъв начин, че не можех да ги видя, освен ако не профучат над Капана, което би довело до мигновеното отнемане на лиценза на провинилия се пилот — а мощните заглушителни полета на космопорта не позволяваха на тътена да достигне до града.
Достатъчно бе да оставя прозореца прозрачен, за да се любувам на този несекващ водовъртеж от проблясъци и светлини и на тихия, но равномерен бумтеж, макар че с годините бях свикнала с всичко това и отдавна вече не му обръщах внимание.
Нямах нищо против да е така. Беше време, когато разполагах с офис в Капана, както го наричаме. В Капана за туристи — но това бе много отдавна. По времето на случая, за който ще стане дума, имах скромно местенце в бордеите, на улица „Хуарес“, откъдето виждах много по-ясно светлините на Надкапана, благодарение на разстоянието и перспективата. Вместо смазващите въображението реклами, холографските изображения и менящите се скулптури от звезден прах всичко, което ми предоставяше светът сега, бе завеса от светлина и шум.
Че имало ли е някога нещо повече?
Не смятам да ви лъжа, разбира се — не живея в бордеите по свой избор. Когато бях млада и глупава и нова в работата, повярвах в сълзливата история на един длъжник на казиното и му дадох един ден, за да събере сумата. Той напусна планетата след час и КМК трябваше да се изръси здравата за извънредния кодиран сигнал до Прометей, където го заковаха. Не може да се каже, че бяха особено доволни от мен, а когато Корпорацията на междузвездните курорти не е доволна от теб, просто не работиш в Капана. Дори конкурентите им не спорят за това.
Можех само да се радвам, че мръсният копелдак не е разполагал с достатъчно пари да си купи билет за извън системата — ако КМК трябваше да го гони до Слънцето или Фомалхаут, или някъде другаде, щях да имам късмет, ако преживеех и една седмица.
Разбира се, ако бе имал достатъчно пари да си купи транссистемен билет, щеше просто да си плати дълга. Не беше чак толкова голям, което е още една причина все още да ходя на два крака.
Въпросът е, че когато не можеш да работиш в Капана, на Епиметей няма много други места, където да се прехранваш като частен детектив, стига да не залиташ по идеята да станеш пазач в мините. Лично аз все още не бях подготвена душевно да си пържа гените в някое малко пъклено кътче на Нощната страна и да дебна някой мършав несретник, който няма и един бял ден в живота си, да не си натъпче джобовете с радиоактивна руда за шепа жалки килокредита. Миньорската работа може да има повече бъдеще от всичко друго в този град, но това не е бъдещето, което търся.
Имаше още две причини, разбира се — първата бе, че не разбирам от нищо друго, освен от детективска работа, а втората — че не смятах да доставям на КМК удоволствието да ме прогони от тази работа.
Оставаха бордеите между Капана и ръба на кратера и аз избрах тях. Те също са част от града, всъщност всичко отсам стената на кратера се води Нощният град и всичко извън него и извън Епиметей не е, което опростява нещата. Така че все още бях в рамките на града и можех да събирам трохите, сиреч случаите, с които по една или друга причина не желаеха да се занимават детективите от Капана.
Понякога изваждах късмет, друг път не. Не вземам много и не се свеня да го рекламирам наляво и надясно. Имам си офис в западната част, откъдето почти можеш да видиш как слънцето надзърта над източния ръб и където земята не струва почти нищо, защото ще е първата, която ще се изпържи, когато се пукне зората. Все пак съм на „Хуарес“, а не в самия Западен край. Успокоявам се от мисълта, че съм достатъчно навътре, за да спечеля известно време. В Източния край, в сянката на кратерната стена, ще е почти безопасно цели три години, след като Западният си отиде — не че възнамерявам да стоя тук толкова дълго, след като космопортът, който е на юг от Капана, изпухти, обаче там животът става невъобразимо скъп. Да се прибера на изток обаче е почти невъзможно, като се има предвид колко много хора знаят какво мисли за мен КМК.