Но да се върнем към споменатото казино: името на управителя беше Виджей Во. Бях чувала за него: активист на няколко граждански сдружения и — казваха — ужасно добър бизнесмен, но никога не се бяхме срещали, тъй като не беше нито от моя социален кръг, нито от възрастовата ми група. Оказа се, че работи тук от откриването на казиното през 2258, така че отдавна се бе простил с буйната си младост, ако въобще някога е имал такава. Бе подчинен на семейство Накада и най-вече на Саюри Накада, представителка на фамилията на Епиметей. Името Саюри Накада ми беше познато от жълтата преса и клюките. Внучка на стария Йошио Накада, главата на фамилията на Прометей — ветеран, в сравнение с когото такива като Во все още бяха пъпчиви аматьори.
„Хазартна корпорация Ню Йорк“ не разполагаше с други имоти на Епиметей, нито някъде другаде из системата, но това едва ли значеше нещо. Повечето от имотите на „Накада Ентърпрайзис“ не фигурираха в обществените регистри, така че не можех да се добера до информация за акционерите, нито за състоянието на фирмата. Що се отнася до казино „Ню Йорк“, криминалният архив включваше доклади за кражби, въоръжени нападения, изнасилвания, прониквания в компютърната система и други от тоя род, за периода от сто и осем години, откакто заведението съществуваше, но нищо, с което да се отличава от другите казина. „Ню Йорк“ бе второто казино, предложило на клиентите си да използват съвсем легално сметки с фалшиви имена — като тези, с които работех в момента — по примера на отдавна затвореното казино „Лас Вегас III“.
Лас Вегас — това вече пробуди някои спомени. Когато бях на пет, гледах как огромни багери разриват старата черупка на Вегас — по онова време такива неща ужасно ме плашеха; помня как зъбатите кофи се забиваха в пластмаса и бетон и ги цепеха, сякаш копаят в торф. Тогава ме споходи ужасяващата мисъл, че вътрешните компютърни системи може да са били в ясно съзнание за случващото се през цялото време.
Лас Вегас — ама че странно име. Има само една Вега — проверявала съм звездните карти. Но казиното се наричаше „Лас Вегас III“. Не съм чувала нищо за Вегас I, или II, а името е в множествено число на испански. Никой на Епиметей не говори испански. Може да го знаят някои от големите компютри, но не съм чувала да се използва дори във филмите.
След като разрушиха казиното, построиха на негово място парк, който обаче не просъществува дълго — докараната от друга планета трева повехна доста бързо въпреки яркото осветление и напоителната инсталация. Трябва да е било заради съставките и металите в почвата.
Повече никой не пожела да строи там — пък и защо, след като всички знаеха, че слънцето идва. Това не е новина, знае се още много преди моето раждане.
Но не „Вегас“ ме интересуваше сега, а „Ню Йорк“. Това ми е стар навик, да се отвличам по странични неща, и понякога е полезен. Разсейва ме или ми подсказва нов подход към проблемите, чието решение търся.
Този път обаче май нямаше да ми помогне, а и ми се струваше, че вече съм изчерпала възможностите на следата „Ню Йорк“. Какво пък, преглътнах неуспеха и се замислих за предстоящата среща с Марико Чен. Дано поне там се получеше нещо.
И все пак не се съмнявах, че „Ню Йорк“ има някаква връзка със случая, а това ми подсказваше къде ще заведа г’ Чен, за да му пийнем по едно.
Все още имах известно време в запас, но предпочетох да го използвам, за да се поразтъпча по улиците, вместо да зяпам скучни холофилми. Хвърлих празната кутия от ко̀ла в шахтата, извадих пистолета, пуснах системите му да се тестват и тръгнах към вратата.
4.
Въздухът в офиса е неподвижен като скала, а входната врата на първия етаж изолира звука почти като космически вакуум, така че всяко излизане на улицата си е цяло приключение — вятърът жули кожата ти като шкурка, а свистенето наподобява бясно трептяща струна. Всеки път, когато се подавам навън, този шум ме посреща и обгръща — това е мощното въздушно течение, което фучи между сградите, опира кратерната стена, връща се и разнася изкривените до неузнаваемост звуци на града.
Усещах го на дясната си буза — и беше топъл.
Мразя това усещане. Когато бях малка, вятърът беше студен. И естествено, след като духаше право откъм мочурищата на среднощния полюс. Беше и влажен, заради дъждовния пояс.
Но от доста време вятърът беше топъл, дори горещ — сигурно защото вече минаваше през дневната страна. Някога хората се оплакваха колко е студено навън, когато се усилва вятърът, но вече не беше така. Много отдавна не съм чувала някой да говори за вятъра, дори в „Луи“. Още едно напомняне за това колко е близо градът до терминатора — нещо, което никой не би искал да му повтарят непрестанно.