По дяволите, градът вече беше подминал терминатора и само сянката на кратерната стена ни защитаваше от изпържване, така че дори нощта тук вече не беше истинска.
Погледнах бледото небе над мен и потреперих.
Някога, когато бях двайсетгодишна, или малко повече, когато животът още беше пред мен и си мислех, че ще успея да постигна много, обичах да се ровя в разни неща в мрежата и веднъж се натъкнах на стара музика — истински стара музика, от онези далечни времена, когато току-що открили звукозаписа, преди ерата на кристалните глави, видеозаписите, инфразвученето и прочее. Само звук, при това не толкова автентичен или сложен, колкото може да се получи от най-обикновен компютърен високоговорител, но все пак беше музика, с мелодия и текст, и колкото и да изглеждаше семпла, те хващаше за сърцето. Не зная кой я беше оставил в онази база данни, нито с каква цел, но там си беше — четирийсет-петдесет часа записи с триста до четиристотин годишна давност и аз ги изслушах почти всичките. Бяха от Земята, разбира се — и как иначе, като датираха отпреди космическата ера и междузвездните пътувания!
Както и да е, там имаше едни песни от някакъв изпълнител, или група — както са ги наричали тогава. Та групата се казваше „Дорс“ и две от тези песни се забиха в съзнанието ми, защото напълно съответстваха на ситуацията тук, в Нощния град.
Тази, за която се сетих, когато погледнах към небето, беше „В очакване на слънцето“. Тук всички очакваме слънцето.
Когато хората открили, че нощната страна на Епиметей е обитаема, решили, че планетата не се върти. Изглеждала, сякаш е преустановила окончателно въртенето си — което е ужасно странно, когато става въпрос за една толкова млада система, но какво пък, нали данните сочели точно това. Когато направили по-точни измервания от кратера, открили, че всъщност има леко движение, под два метра на ден, и учените го обяснили с вулканична активност или грешка на инструментите. Толкова бавно въртене не се смятало за допустимо, тъй като не може да е стабилно, а Епиметей има доста изразена тектонична активност, да не говорим за огромния брой приплъзващи се една спрямо друга плочи, така че учените го отдали на континенталния дрейф и забравили за него. Пристигнали миньорските компании и започнали добив на тежки и радиоактивни метали и скоро на дъното на кратера изникнал цял град. А това е единственият кратер на цялата планета, достатъчно голям и устойчив, за да осигури убежище — близо до линията на изгрева, но в безопасната зона на нощта. Всичко изглеждало съвсем наред, докато някой не забелязал, че градът продължава да се мести, и то винаги в една и съща посока — към дневната страна.
Въпросът е, че това било в разрез с очакванията на всички. Нощният град трябвало да остане на тъмно завинаги, или поне докато цялата вселена не бъде погълната от горещата вълна на Големия взрив или каквото там ни е писано да се случи.
Миньорите, собствениците на имоти и всички останали изпаднали в паника и отново повикали специалисти, които най-сетне открили за какво става въпрос.
Планетата не била преустановила въртенето си — все още не. Но скоро щяла да спре.
Всички смятали, че това вече се е случило. И всички грешали.
Случаят бил колкото странен, толкова и необичаен. Епиметей е млада планета, много млада и няма никакви луни. Би трябвало да се върти доста бързо. Но не е така. А не е така, установили учените, защото ядрото ѝ е разположено встрани от центъра.
Никой не можел да обясни как се е получило това — според някои теории причината е във високата концентрация на тежки елементи и най-вече на радиоактивни. Резултатът е твърдо и тежко ядро, което се оформя рано, и мантия, която се задържа по-гореща и течна от обичайното, и по някакъв начин това позволява на ядрото да се измести на една страна под въздействие притеглянето на Ета Кас А — или може би на Ета Кас Б, по време на сближаването с тях.
Имало и друго предположение — че ядрото е изместено встрани от центъра от сблъсък на някакво тяло с планетата — системата разполага с изобилие от комети.
Каквото и да се е случило — вече е отдавна минало. В началото Епиметей имал нормална скорост на въртене, но с изместването на ядрото тя намаляла. Намаляването ставало равномерно — всеки път, когато ядрото се обърне към слънчевата страна, — докато накрая въртеливото движение не замряло почти напълно.