Но е необходимо много време, за да може планета с подобни размери да замре напълно дори когато собственото ѝ ядро играе ролята на гигантска спирачка. Ужасно много време. Не става въпрос за няколко часа, нито за няколко години, дори за няколко столетия. А Епиметей е млада планета.
Всички специалисти са единодушни в едно — въртенето ѝ е почти преустановено и тя вероятно е в последната си обиколка, преди да застине окончателно, с ядро, обърнато към дневната страна. Но тази последна ротация е много бавна. Започнала е преди векове и ще продължава още хиляда години. Хиляда години са нищо в планетарен мащаб.
Дотогава скоростта ще е ужасно бавна, не повече от няколко сантиметра на ден.
Междувременно Нощният град ще се завърти откъм дневната страна и ще остане там. Целият ще бъде окъпан в слънчева светлина, ултравиолетовите лъчи ще убият всеки незащитен жив организъм, а градът ще продължава да пълзи под палещите лъчи на слънцето още хиляда години, преди да спре.
И когато това стане, той ще се намира отвъд терминатора на изгрева, директно под слънцето, достатъчно далече, за да не може да разчита на сянката на кратерната стена. Няма никаква надежда да доближи терминатора на залеза, няма дори да достигне средата на утринта. Когато завъртането спре и планетата застине окончателно, градът ще остане завинаги на дневната страна.
Открили го, после вдигнали рамене и забравили — в края на краищата оставало много време, цели сто години. Нощният град продължавал да расте и да процъфтява и всички ужасно се забавлявали.
Но тези сто години се изтърколили, изтекли като данни по компютърен екран, и сега зората се приближаваше и приближаваше и всички очаквахме слънцето.
Поне нашето поколение израсна с тази мисъл. Че няма никаква надежда — всичко е проверено и препроверено преди сто години. Известни са ни скоростта на въртене, разстоянието, което ще изминем — всичко. Когато бях малка, в училище ни караха да изчисляваме точната дата, когато слънцето ще огрее прозорците на спалните ни — но тогава бях на осем и всичко ми се струваше само игра.
Сега, когато гледам синия небосвод и поруменелия хоризонт, не ми се струва игра. Това е смърт, гибел, краят на света — и нищо не може да се направи, за да го избегнем.
Не, не е точно краят на света. Нощната страна ще продължи да е обитаема — повечето от мините там ще си функционират. Хората биха могли да живеят и на дневната страна — в скафандри или с куполи над главите. Няма да е краят на света, не е задължително и да е краят на града, просто ще е краят на нощта.
И това ми припомни втората древна песен: „Краят на нощта“.
През целия си живот не познавам друго, освен нощта. Никога не съм живяла другаде освен в Нощния град, не съм и искала; градът също никога не е бил озаряван от слънчевите лъчи.
Цялата градска икономика се прехранва от тази вечна нощ — ако нещо въобще оцелее в кратера, след като слънцето изгрее, то ще се нуждае от съвсем различни причини за съществуване. Тъкмо нощта прави възможен живота на открито. Нощта е причината да ни посещават толкова много туристи. Без нощен живот миньорите няма да идват в града, а ще извозват добитата руда направо от мините.
Но зората идваше, приближаваше със скорост от сто трийсет и осем сантиметра на ден — на всеки двайсет и четири часа, ако трябва да съм точна, тъй като открай време използваме стандартно земно времеизмерване, въпреки че епиметейският ден е по-продължителен. Идва денят и това ужасно ме плаши.
Таксито ми също идваше: спусна се на тротоара до мен сред сияещ облак хвъркати рекламизатори, микрокамери и куриери. Високо над тях, сред разсеян слой от антиграви, внезапен метеорен дъжд изрисува небето в златисти светлинни — в системата Ета Кас все още има безброй отломки.
Погледнах червеното зарево в небето, вдишах топлия вятър и потреперих. Но все пак ме чакаше работа, така че се шмугнах в таксито.
Вътре ме посрещна приятна тиха музика.
— Накъде? — попита таксито.
— Трета и „Кай“ — отвърнах. — Нищо спешно, така че карай спокойно.
— Ясно — отвърна машината, издигна се плавно и описа широка перфектна дъга към Капана.
Един рекламизатор се лепна на прозореца до мен и замърка съблазнително за удоволствията на нощния живот в „Екзелсис“, опитваше се да фокусира холоизображение пред лицето ми. Хромираната му обшивка сияеше с менящи се червени и бели райета, отражения на околни светлини.
— Разкарай го — казах на таксито. — Мразя рекламите.
Таксито не отговори. Усетих само леко дръпване, но миг след това рекламизаторът изчезна. Умела и бърза маневра, която ме накара да погледна с любопитство таблото на таксито.