Това ме свари неподготвена и вратата се затръшна зад мен, преди да успея да отговоря. За повечето таксита преставах да съществувам веднага щом слезех, но новите модели май бяха доста по-усъвършенствани.
След миг се запитах дали наистина не са усъвършенствани — дали молбата за бакшиш е истинска, или е програмирана по някакъв начин от компанията, просто играчка на чувства с цел да се измъкнат още няколко кредита от наивните туристи?
Наистина ли таксито се опитваше да си откупи свободата, или просто следваше въведени предварително разпореждания?
Във втория случай нищо чудно цялата тази история със свободата да беше още една измама, поредната садистична проява на алчния капитализъм.
Каква ужасна дилема — между жестокост и лъжи. Не бях сигурна кое от двете бих избрала.
Което и да бе, в момента не трябваше да е моя грижа, а и без това таксито се издигна, преди да му помахам. Честно казано, нямах никакво намерение да го търся пак. Нещастното изкуствено създание щеше да изкара много повече от някой не толкова коравосърдечен клиент.
Огледах фасадата на банката, после извърнах поглед към сградата от другата страна — логото там бе на „Банка на Нощния град“, по някаква случайност основен конкурент на Епиметейската търговска банка. Часовникът на фасадата показваше 16:25. Имах още половин час. „Ню Йорк“ бе три преки по-нататък, след пресечката с Пета.
Реших да се поразходя.
5.
Улиците на Капана са черни, но не са павирани с черен камък, а са застлани с гладка черна синтетична материя. Неотразяваща светлината.
Отгоре Надкапанът беше сияещо пано от блазнещи удоволствия, рекламни изображения, които се сражаваха помежду си за въздушно пространство и същевременно полагаха усилия да примамват жертвите си. Между тях криволичеха микрокамери и рекламизатори, а още по-високо стърчаха върховете на сияещите небостъргачи. Този неспирно движещ се рояк пееше, нашепваше и съблазняваше, но по-голямата част от всичко това се превръщаше в бял шум — вятърът заглушаваше всичко.
Под краката ми освен мрак се усещаше и тътнежът на Подкапана, който също следваше ежедневието си. Погледнах надолу. Долавях вибрациите през подметките си.
Докато гледах тази черна преграда — улицата, която беше покрив на цял един подземен град, се замислих за всички, които живееха и работеха там долу, хора или изкуствени същества, някои от които познавах от служебните си сливания. Запитах се какво ли ще стане с тях, когато слънцето изгрее. Изведнъж някой ме повика по име.
Вдигнах учудено глава и видях, че над мен е увиснала шпионираща камера. От евтините модели: не повече от двайсет сантиметра на дължина, черно-червен гланц с хромирани и стъклени сглобки, централен обектив и няколко скенера — нищо особено.
— Ти ли си Карлайл Хсинг? — попита камерата.
— И какво ако съм аз? — отвърнах, недоволна, че са ме намерили така лесно.
— Просто исках да съм сигурна.
— Защо? — попитах.
Не ми отговори. Продължаваше да виси над мен и да ме наблюдава.
Разтворих якето си и извадих моя верен ВГ-2. Отстъпих назад и приклекнах, за да омекотя отката, после се прицелих в камерата. Туристите на улицата застинаха по местата си и се облещиха, видях няколко персонални антиграва да се заемат позиция така, че да защитават клиентите си в случай, че възникне опасност. Видях и камерите на близките сгради да се насочват към мен, но никой не предприемаше нищо.
Добре поне, че наблизо нямаше ченгета.
— Какво искаш? — попитах. — Казвай, или ще те пръсна за скрап. — Включих пистолета и усетих как помръдва в ръката ми, докато правеше корекция за вятъра и гравитацията. Не се налагаше да му казвам коя му е целта.
— Само минутка, Хсинг — заговори камерата. — Ще се посъветвам с моите началници. — Чу се тихо бръмчене и после камерата продължи: Не мога да ти кажа нищо, но шефът ми заяви, че ако ме унищожиш, ще те съди.
— Аз пък ще кажа, че е било при самозащита. Как да съм сигурна дали не искаш да ме убиеш?
— Защо ще искам да те убивам? — попита камерата.
— Откъде да знам? — отвърнах с въпрос. — Не зная кой те праща, нито на какво си способна и какво изобщо искаш от мен, дявол те взел.
Камерата забръмча отново, после извика:
— Добре, добре, само не стреляй, защото съм много скъпа!
Това беше лъжа, поне отчасти, защото в никакъв случай не изглеждаше да е от последните модели. Но от друга страна, човек трябва да се бръкне доста надълбоко за такава джунджурия.