Камерата ме последва, но се държеше на дискретно разстояние и не каза нищо.
Свърнах по Пета и там, над главите на туристите, висеше рекламата на „Ню Йорк“ — старомодни неонови тръби, въртяха се на три метра над улицата. Яркочервените светлини се отразяваха в черните прозорци.
Бях пред главния вход, но изведнъж реших, че не искам да влизам през него — в края на краищата това беше казино и не ми се щеше да подхвърлям разни идеи на Големия Джим. Зад ъгъла, откъм „Денг“, имаше друг вход към фоайе „Манхатън“. Там можех да почерпя Чен едно питие, никой нямаше да ни обърне внимание в навалицата.
Докато свивах на ъгъла, се зачудих кой ли по дяволите е този Манхатън, на когото са кръстили част от казиното, и какво общо има с Ню Йорк. Всички тези странни стари имена са доста объркващи, сериозно.
Вратата се плъзна безшумно встрани и прекрачих прага. Посрещна ме силна музика, ярки светлини и дим — доста мощно въздействие за сетивата, но пък си беше част от общата атмосфера. Вятърът, който нахлу с мен, отнесе пушеците и заглуши за миг музиката.
Която беше бавна и ритмична и когато влязох, открих причината.
Шоуто беше в разгара си: колона бяла светлина в центъра на помещението озаряваше увиснали във въздуха мъж и жена — и двамата голи. Жената лижеше бавно члена на мъжа — в такт с музиката. Мъжът явно се опитваше да прикрие досадата си.
Половината клиенти гледаха представлението, другата половина се занимаваше с по-важни неща. Симпатизирах на втората половина — никога не съм можела да разбера какво удоволствие изпитва човек да гледа как други се чукат. Дори в нулева гравитация разнообразието не е кой знае колко голямо, пък и всичко това вече съм го виждала. По дяволите, правила съм го — макар и не в безтегловност. И не съвсем скоро. Не и твърде отдавна, по-точно, за последен път малко преди да се преместя на „Хуарес“. Никога не съм имала достатъчно сериозен обожател, за да ме последва извън Капана, а в Западните квартали не открих подходящ човек.
Сигурно защото съм прекалено придирчива. Всеки път, когато скъсам с някой мъж, го преживявам тежко и не бързам да се хвърля в обятията на следващия.
Не че в квартала, където живея, гъмжи от подходящи кандидатури — няма дори такива за по една нощ.
Има едно нещо обаче, което избягват да правят при секса в безтегловност — говоря за онова отдръпване в последния момент, по което толкова си падат разгонените самци. Навярно — и с право — се опасяват, че ще опръскат всичко.
Както и да е, не бих казала, че гледката отговаряше на естетическите ми представи за забавление.
Какво пък, не бях длъжна да ги гледам, а що се отнася до Чен, на нея май щеше да ѝ хареса.
Барът беше дълъг и покрит с орнаменти. Предположих, че всичките стари стъклени шишета покрай стената са само за украса, но ако не беше така, значи бе доста добре зареден. Мъж с бяла престилка, направо типаж от стари кримки, стоеше отзад и бършеше с кърпа стъклени чаши с причудливи форми — поредните архаични неща.
Барът не беше претъпкан. Повечето посетители седяха на масите около подиума, така че имаше много свободни места.
Светлините бяха предимно сини и зелени, сменяха се плавно, а димът идваше не само от посетителите, но и от едно специално кандило в ъгъла до вратата. Димеше най-вече за миризма и ефект, но ми се стори, че долавям уханието на канабис и може би на няколко синетика. Психоактивните вещества вървяха с клиентелата, едва ли тук ги предлагаха свободно.
Заведението не се отличаваше с кой знае колко изискан вкус, но ми допадаше. Приближих се до бара, но не се качих на някое от свободните столчета — в края на краищата бях дошла само за няколко минути. Облегнах се на бара и извърнах глава към представлението. Жената продължаваше да духа себеотдайно. Мъжът изглеждаше още по-отегчен.
Зад мен някой извика:
— Ей! Не можеш да влизаш тук!
Обърнах се и видях увисналата на вратата шпионираща камера. Мъжът зад бара размахваше старомоден електронен заглушител.
— Веднага да се разкараш! — извика ѝ. — Това е частна собственост и не желаем някакви тъпи машини да безпокоят клиентите!
Камерата се поколеба, извърната към мен.
— Марш, че ще ти изпържа платките! — Мъжът насочи заглушителя.
Камерата се оттегли и аз се усмихнах.
Не бях разчитала да се случи точно това, но беше приятна добавка. Без да губя време, минах през бара и излязох във фоайето на хотела.
Знаех, че камерата ще ме чака на изхода — въпросът бе на кой изход. Дали Големия Джим разполагаше и с други камери, с които да покрива всички възможни места?
Съмнявах се. Може да имаше повече средства от мен, но си оставаше обикновен частен детектив на свободна практика, а не, да речем, безгрижен притежател на казино. Едва ли би могъл да се снабди с цяло ято камери — освен ако не ставаше нещо, което не знаех, или не ми бе истински ядосан. Скромната ми персона не заслужаваше чак такова внимание.