Чен очевидно реши, че мястото е достатъчно изолирано, обърна се и ме погледна отново.
— Не знаете ли кои са те?
— Не — отвърнах. — Сериозно са се постарали да не привличат внимание.
Тя кимна.
— Аз също не зная. Разговарях с тях само докато уреждах сделката. Сигурно никога не сте купували поземлена собственост?
Не бях. Някога семейството ми притежаваше малко земя на север от Капана, но я изгубихме заради неплатени данъци. Тъй че поклатих глава.
— Съгласно закона само хората имат право да закупуват собственост. На изкуствените същества не е разрешено. Ако става въпрос, да речем, за софтуерна корпорация, трябва да бъде назначен представител, който да финализира сделката. Не програма, нито машина, генентом, култивиран биот — нищо, което да е създадено по изкуствен път — само хора. Искам да кажа, може да е киборгизиран човек, с протези и прочее, но трябва да е човек, в правната дефиниция на този термин.
Кимнах. Знаех го, разбира се, но я оставих да ми го каже.
— На пръв поглед не е нещо сериозно, нали? Преглеждаме всички документи, купувачът прескача до офиса лично, за да ги подпише и да вземе копие, и тогава се уверяваме, че е човек. Не ни трябва генетична карта, нито кръвни проби или каквото и да било, поглеждаме го и сверяваме данните от вратата. Нищо работа на пръв поглед. — Тя направи пауза.
Кимнах, за да я окуража.
— Нищо работа — повтори тя, — само дето за тази фирма се оказа голяма работа. Преговорите се водеха от тяхна програма, тя преглеждаше документите и дотук никакъв проблем, правили сме го и преди, но я предупредихме, че сделката ще бъде приключена, когато се появи човешки представител, и тя не трепна и един бит. Но когато поискахме някой да се яви и да вземе документите, изведнъж взе да се държи така, сякаш я караме да си каже и компютърното мляко. „Ние представяме човек — взе да се опъва. — Защо не може да пратим куриер?“ Заявих, че такава е политиката на нашата фирма и че ако желаят да се сдобият със споменатата собственост, ще се наложи да пратят създание от плът и кръв, ако пък не успеят — да забравят за всичко това. И без това сделката не беше голяма, банката можеше да го преглътне.
— И какво стана? Дойде ли човек?
— Видели сте сделката, нали? Разбира се, че ни пратиха човек — дребен мазник с пригладена коса, представи се като Пол Орхид. Правеше се на много важен, но макар че имаше парите да купи онази дупка в Западния край, сигурно ги е спечелил на горния етаж на това казино — в „Екзелсис“ нямаше да му позволят и да припари, а едва ли би могъл сам да изкара толкова. Предполагам, че го е пратил истинският купувач. Както и да е, не беше мой проблем, след като беше човек и представител на „Крайстенно развитие“.
— Такъв ли беше?
— Странно е, че ме питате, но да. По принцип приемаме думата на клиента за достатъчно условие, но в този случай, тъй като имахме известен спор с програмата, поисках от вратата да му направи пълна проверка.
Млъкна и се втренчи в мен. Отново се опитах да си придам невинен вид.
— Хсинг — рече тя. — Този Орхид е боклук. Пристигнал е на Епиметей нелегално, след като бил пуснат под гаранция на Прометей и избягал. Съден е по обвинение, което не си заслужава усилието да бъде екстрадиран — някакъв дребен грабеж. Оттогава непрестанно се крие — цели три години, а после изведнъж изчезва, никакви сведения в архивите, за около година и половина, преди да цъфне като вицепрезидент на „Крайстенно развитие — Западен край“. И това е най-шантавата част — той наистина е вицепрезидент. Без никакво съмнение: всичко е съвсем легално до последния подпис. Тази дребна купчина органична материя е трети в йерархията на „Крайстенно развитие“. — Тя повдигна рамене. — Можете ли да го обясните?
— Не — отвърнах. — А вие? Разровихте ли се по-подробно в тази история?
— Защо е необходимо? — Тя се надигна и косата ѝ улови един лъч яркозелена светлина. — Не е моя работа. Връчих му документа и се сбогувахме, а аз докладвах, че съм имала известни търкания с „Крайстенно развитие“ и не желая повече да работя с тях. Беше съвсем ясно, че цялата тази история намирисва, но в края на краищата не съм частен детектив.
— Затова пък аз съм, нали? — Усмихнах се и поклатих глава. — Съжалявам, Марико, но не знам нищо повече от вас за „Крайстенно развитие“. Поне засега. Тъкмо се захващам с този случай. — Облегнах се назад. — Въпреки това съм ви благодарна — оказахте ми голяма помощ. Ако искате, мога да ви държа в течение на разследването. — Отпих от чашата и ми хрумна една друга идея. — Всичко наред ли беше с разплащането? Имам предвид трансфера за сделката.