Разбира се, тази улица не беше целият Капан, още по-малко целият град; имаше стотици рекламни агенции, всяка от които държеше права върху някакъв участък от градския небосвод.
Появи се таксито, яркожълто, спусна се безшумно пред мен и отвори врата.
Този път не изглеждаше никак ново — тапицерията бе износена, а седалката бръмчеше, докато се нагаждаше към тялото ми. Пак хюндай, разбира се. Но не от фирмата на Киао, а „Среднощни таксита и лимузини“. Не че имаше някакво значение, просто още бях под впечатление на разговора с предишното такси.
— Накъде, г’? — попита машината.
Съобщих адреса и се облегнах назад.
Кристалните рекламизатори заобиколиха кола̀та, възпяваха в нестроен хор нов развлекателен център, но аз не им обръщах внимание — беше по-лесно да ги игнорирам, отколкото да моля таксито да се освободи от тях, тъй като имах доста неща, които да обмисля.
Наистина интересни неща.
Големия Джим все още го беше яд на мен и тази новина никак не ми се понрави. Погледнах през задния прозорец. Камерата беше там, увиснала зад кола̀та, на опашката на ятото рекламизатори.
„Крайстенно развитие“ — компания, обгърната в тайнственост, която наема хора, определяни от многоуважаемата Марико Чен като „боклуци“. Не знаех дали тази новина е добра, или лоша, но беше новина.
Пол Орхид — това име ми се струваше смътно познато. Мъж с остри черти и мазна пригладена коса.
Зар Пикънс бе споменал, че новият събирач на наеми бил с пригладена коса, но това не означаваше нищо — този град е пълен с контета, а брилянтинът е на мода открай време. Пикънс не бе казал нищо за чертите му, но това не пречеше Орхид да е въпросният събирач. Може пък просто служителите в „Крайстенно развитие“ да обичаха да се издокарват.
Лично аз държах на естествения цвят и блясък на косата си, но това беше по-скоро заради хроничен недостиг на средства, отколкото поради някакви други причини. Зачудих се кои ли сега са най-известните фризьори и дали имат някаква връзка с „Накада Ентърпрайзис“.
После се сепнах. Това вече надминаваше всякакви разумни граници. По-добре да оставя издирването на компютъра, отколкото да си блъскам главата над толкова много случайни фактори.
Ярко святкане отгоре привлече вниманието ми — вдигнах глава, но беше късно, за да мога да определя дали бе изгорял метеор, антиграв, или смахнат пилот, който форсира двигателите в небето. Един от рекламизаторите се извиси над покрива и се опита да фокусира хололъч пред лицето ми — беше малък фалически символ, щръкнал над щорите на купето.
Бях се нагледала на подобни неща във фоайето на „Манхатън“, така че се облегнах и затворих очи. Останах така, докато таксито обяви:
— Пристигнахме.
— Благодаря. — Пъхнах картата в процепа, изчаках трансферът да бъде регистриран и я извадих. Този път кола̀та не отвори и дума за бакшиш и се озовах навън без никакви проблеми.
Бях точно пред моята сграда. Доближих вратата, тя ме позна, пропусна ме и се качих право в офиса. Когато влязох, камерата на Мишима вече бе увиснала зад прозореца — озъбих ѝ се, отново ѝ показах среден пръст, поколебах се дали да не докладвам в полицията за тормоз, после повдигнах рамене, седнах на бюрото и погледнах екрана.
Нищо ново. Никакви загадъчни послания и предложения. Никакви обаждания.
Не бях и очаквала, разбира се, освен ако Мишима не беше решил да се прави на остроумен.
Не бях очаквала и тази проклета камера да ме проследи чак дотук — беше ми казала, че не съм добре дошла в Капана, но вече не бяхме в Капана, а в милите ми бордеи. Какво търсеше зад прозореца, по дяволите?
Завъртях се с все стола към нея.
— Ей, чуваш ли ме?
— Да, Хсинг. Чувам те. — Гласът идваше от предавателя и нищо чудно, тъй като прозорецът беше затворен. Имах стандартен имплантиран приемник в главата: естествено, след като не можех да си позволя ръчен имплант.
— Какво правиш, по дяволите? — попитах.
— Държа те под наблюдение — отвърна машината.
— Или по-точно ме шпионираш.
— Ами такава ми е работата — отвърна машината с безизразен глас. — Нищо не мога да направя.
— Мислех, че ще ме следиш само докато съм в Капана — възразих. — Сега не сме в земите на Големия Джим, тук съм си у дома.
— Има промяна в нарежданията — обясни камерата. — Трябва да те следя, докато не узная какво си правила в Капана.