— Нарушаваш правото ми на личен живот — посочих.
— Ни най-малко, тъй като аз не съм легализирана личност и нямам свободна воля. Ако някой го нарушава, това е моят шеф.
— Е, значи все някой го прави, а не бива да го допускам, нали? — Затъмних прозореца и включих пълно екраниране.
Почаках малко, после отворих тясна цепнатина. Камерата висеше там; не правеше нищо, просто чакаше зад прозореца.
Щях да му го върна тъпкано на Мишима за това, но когато му дойдеше времето. Първо трябваше да се заема с по-важните проблеми.
Въведох името „Пол Орхид“ в една от издирващите програми и след миг получих файл с название „Пол (Поли) Орхид“.
Това вече беше нещо по-конкретно и внезапно си го спомних. Никога не бях чувала за Пол, но с Поли се бяхме срещали. Тогава обаче не бях проявила особен интерес към личността му. Дребен оператор в едно от казината, с напразни мечти някой ден да порасте в службата. Преди няколко години пътищата ни се бяха пресекли неколкократно, макар че не се срещнахме очи в очи. Нямахме и лични сметки за уреждане. Бях го търсила няколко пъти по видеовръзката, но се оказа, че няма какво да ми каже.
Сега обаче, изглежда, здравата се беше забъркал.
Проверих адреса — сегашният бе на много по-добро място, отколкото очаквах, апартамент в един небостъргач на Пета. Допълнителната проверка на адреса донесе сведението, че има съквартирант на име Бюрегард Ригмус, известен още като Бобо — това име не ми говореше нищо, но пък бях малко изненадана, че живее с мъж. От кратките ни разговори бях останала с впечатлението, че Орхид си пада по жени. Дори този Ригмус да не беше любовник, сигурно щеше да е досадна пречка в случай, че Орхид реши да си покани някоя дама за среднощна компания. Освен ако двамата не си деляха и жените, което изглеждаше напълно възможно. Или пък апартаментът бе по-голям, отколкото си мислех.
Продължих с досадното натискане на копчета и поисках да ми направят кредитна проверка от най-общ характер, но ударих на камък — не се допускаше достъп до информацията без специално разрешение.
Пуснах втора програма, която веднага генерира код на фалшиво разрешение и на която законоопазващите органи в града едва ли биха погледнали с добро око. Като всяка незаконна програма и тази носеше съответните рискове, затова не бях започнала с нея, но сега нямаше начин.
Програмата изчезна. Напълно. Никакъв отговор, легален или друг. Не успях да се сдобия с името на неговата банка, нито да узная кой му е работодател, нито да намеря някакви препоръки. Никаква информация — и точка по въпроса. Не само това, но програмата бе изчезнала и от моята страна — просто се сви и издъхна, напусна системата, сякаш никога не е била там. Не можех да проверя дали в нея е бърникано и дали някой я е засякъл — направо се беше изпарила, без да разбера дали е задействала нечия аларма.
Това вече никак не ми се понрави. Каквото и да бе намислил този Орхид, очевидно не искаше никой да задава въпроси. Вече знаех, от това, което бях чела, и от задочните ни срещи, че не е кой знае какъв умник, което означаваше, че програмата не е негова, а купена, при това от доста сериозна фирма.
Това поставяше някои въпроси. Например: откъде е взел пари? Орхид си беше дребен мошеник.
И защо му е необходимо подобно ниво на сигурност?
Каква беше тази история?
Каквато и да беше, вече бях вътре. Дори някой да ме помолеше да изляза, бих помислила два пъти, преди да го направя, независимо дали ще опита със заплаха, или подкуп.
Почаках още няколко минути, втренчила поглед в екрана, но не излезе нищо повече. Докато се мотаех, усетих, че съм изгладняла и че стомахът ми стърже. Беше време за вечеря. Намазах си дебела филия с пастет, долнокачествена местна продукция, но какво да се прави. Не можех да си позволя вносна храна, а на Епиметей освен пастет се произвежда само парниково соево сирене, което е още по-гадно. Опитваха се да правят храна от местния псевдопланктон, но биохимията му е коренно различна, с твърде много токсини, та почистването му да е рентабилно, а им трябва евтин хранителен продукт за работниците, така че в края на краищата биоинженерите се спряха на пастета. Сортът, който купувах, беше най-евтиният и имаше вкус на стара обувка, но поне се задържаше в стомаха и ми осигуряваше енергия. Нахраних се, почаках храната да слегне в недоволния ми стомах и отново седнах пред компютъра.
Не можех да се мотая вечно.
Проследяването на Поли Орхид не беше единствената възможност да продължавам работата по случая и след като програмата ми бе изчезнала така мистериозно, реших да подходя към проблема от друг ъгъл, както навярно трябваше да направя от самото начало. Да проследя парите.