Бездомниците бяха единни в мнението си относно двамата събирачи. Единият нисък, с пригладена коса, реконструирано лице и комуникационен порт, наперено държане и палави очички по отношение на женската част, което, като се имаха предвид условията в бордеите, ми изглеждаше доста екстремно. Предположих, че това трябва да е Поли Орхид — описанието съвпадаше.
Горилата бил само мускул — не говорел, освен при крайна необходимост, каквато не възникнала, като се имали предвид размерите му. Някой подметна, че ръмжал, друг го поправи, че това било куркането на червата му.
Двамата действали заедно и предположих, че ако дребният е Орхид, мускулът трябва да е Бобо Ригмус.
Надявах се да срещна тези двама чаровници, но не се получи. Поне не и в Западния край. Срещнах ги по-късно, но ще стигна до това пак по-късно.
Докато разговаряхме и се озъртах за впечатления, незабелязано бях включила записващото устройство в джоба ми. Основно обаче разчитах на това, което бях получила от гените си — както тези, наследени от родителите, така и от симбиота, имплантиран по-късно.
Видях много рушащи се сгради, съсипани от влагата, която вятърът тласкаше насам от кратерния ръб. Стената на кратера се издигаше над всичко наоколо като края на света, което донякъде си беше самата истина, но наличието на звезди в небето ми действаше отчасти успокояващо. Самото небе дори не беше така черно, както бях свикнала да го виждам, а по-скоро синкаво.
Последните етажи на два от най-високите небостъргачи бяха озарени от пряка слънчева светлина и изглеждаха, сякаш са обхванати от пламъците на силна експлозия. В първия миг гледката накара сърцето ми да се свие — не бях свикнала с толкова ярки цветове.
Не можех да си представя какво ли ще е, когато целият град се озари по такъв начин — дали пожарите ще лумнат веднага, дали стъклата на прозорците ще започнат да се топят? Глупости. Стъклото не се топеше на Земята, нито на Прометей, значи щеше да издържи и на дневната страна. Слънцето ни не беше чак толкова горещо.
Но като гледах тази окъпани в ярка светлина покриви, започвах да се изпълвам със съмнения. Тази светлина изглеждаше по-гореща дори от огньовете на пъкъла.
При това ставаше въпрос само за зора. На дневната страна нещата щяха да са още по-страшни. Пладнето, на което градът бе обречен да стане свидетел в обозримото бъдеще, щеше да е направо непоносимо. Дори не знаех дали това, което осветява небостъргачите, е пряка слънчева светлина, или само отражение.
За мен естествено гледката бе потресаваща, но за туристите, които живеят на слънце на своите планети, едва ли щеше да е така. Освен това можеха да се любуват на подобни картини безплатно от улицата — като мен.
Пък и доколкото ми бе известно, имотите, които купуваше Накада, не бяха високи сгради. Това ослепително сияние едва ли бе нейната цел.
Вятърът тук не бе тъй силен, както в останалата част на Нощния град — бях на завет, в сянката на стената. Нямаше никакви машини, не се чуваше музика. Всичко това оказваше странен ефект върху разговорите, В Капана, или навсякъде другаде из града, да разговаряш означава предимно да крещиш, за да надвикаш общата глъчка и свистенето на вятъра, но тук това не беше необходимо. Бездомниците, изглежда, бяха свикнали с тишината, но отначало аз бях малко смутена.
Всъщност повечето разговори започваха с поканата: „Хайде да влезем вътре“. И все пак усещането бе странно.
Дори във всичко това да имаше някакъв търговски потенциал, за мен оставаше скрит. Кой би плащал, за да си бъбри на улицата?
Огледах целия район и проверих всички наскоро закупени имоти. Не виждах никакви общи черти между тях. Имаше блокове, паркове и няколко незапочнати строежа — само издълбани основи.
И какво би могла да получи Накада от бездомниците, които ги обитаваха — тези неудачници, които нямаха и пукнат грош? Мъже, жени, ниски и високи, дебели и слаби, черни и бели, млади и стари — всичките бяха глупави, грозни, мръсни и враждебно настроени. Някои бяха и болни — с ракови образувания по кожата, със замърсени от секрети пори — ако имаха симбиоти, или не функционираха, или бяха умрели. Не виждах с какво тези хора могат да представляват интерес за Накада или за някой друг. Та те едва ли бяха ценни дори за самите себе си.
Вече разбирах защо бяха спрели избора си на Зар Пикънс — от всички той беше най-свестният на вид. Не ми беше ясно само как са успели да съберат дори жалката вноска, която ми бяха платили.
Всъщност, ако тези нещастници можеха да послужат за нещо, то бе да ги изправят пред „Гинза“, „Екзелсис“ или „Луна Парк“ — със сигурност щяха да прогонят клиентелата на конкуренцията с външния си вид. И това ако е търговски потенциал!