Бедна земя, рушащи се сгради и нещастни обитатели — всичко това дори не си заслужаваше разходката дотук от Капана, какво оставаше да вложиш няколкостотин мегакредита.
Западният край се оказа това, за което съм го смятала винаги — бунище. Не научих нищо полезно. Разходих се още малко покрай Стената, в търсене на някаква улика, но когато гледах към улиците, вместо към небето, виждах само мръсотия, сенки и проклетата камера, която ме следваше.
Повиках такси. Трябваше да чакам цели десет минути, преди пред мен да се приземи един новичък хюндай, собственост на „Светкавичен транспорт Киао“, да ме вземе и да ме откара у дома.
А проклетото немигащо летящо око ме следваше по всеки сантиметър от пътя, чак до входната врата.
Поне си затваряше устата.
9.
Нямах никакви свежи идеи, така че се заех с очевидното: и естествено установих, че Саюри Накада не приема обаждания.
Отначало опитах да се свържа направо с нея, като заявих, че трябва да разговаряме лично. Натъкнах се на някакъв заядлив софтуер, който едва ли не искаше да узнае генната ми формула, преди да ме допусне по-нататък.
Отговорих на всичките му въпроси и дори се опитах да съм любезна и в края на краищата програмата ми каза, че да, попаднала съм на правилното място, но г’ Такада не разговаря с непознати.
Използвах друг подход: позвъних на друг номер в къщата, за служебни повиквания, и се опитах да убедя поредната програма, че трябва да разговарям с човек относно една имотна сделка. Каза ми да оставя името и номера си, както и подробности за сделката, и че ще ме потърсят.
Нямах никакво намерение да оставям каквато и да било информация за себе си, още повече че щеше да бъде засечена с предишния разговор — не исках някой да разбере какво се опитвам да направя. Бях блокирала изходящите данни на моя компютър и бях прехвърлила сигнала така, че да изглежда, сякаш е генериран от някоя улична будка, за да не може програмата да види с кого разговаря.
Вместо да си съобщя името, попитах може ли пак да позвъня и побързах да прекъсна връзката.
След това отново прибягнах до директен подход — само за да видя какво ще се случи. Обадих се на номера за връзки в указателя и казах:
— Казвам се Карлайл Хсинг. Имам лично съобщение за г’ Саюри Накада във връзка с наскорошно закупуване на земя. Мога ли да разговарям с нея, ако обичате?
Програмата бе любезна, но въпреки това ми отказа.
— А бихте ли ѝ предали, че съм се обаждала? — Преструвах се на невинна кротка женица. — Става въпрос за имоти в Западния край.
— Ще се постарая г’ Накада да бъде информирана, г’ Хсинг — отвърна програмата. Затвори ми, преди да успея да кажа още нещо.
Известно време гледах екрана с празен поглед, после си казах: да върви по дяволите всичко това, поне за малко. Не се сещах за други общоприети начини за връзка, а още не бях готова да опитвам нелегален достъп до семейство Накада — животът ми и без това не беше безгрижен. Реших да изчакам и да видя какво ще се случи.
Часовникът показваше, че е 23:00, и тъй като бях на крак от 6:30, беше време да обявя край на работния ден. Нуждаех се от почивка.
Освен това трябваше да анализирам записите, които бях направила в Западния край, а това отнема време. Може да не бях видяла нещо интересно и важно с очите си, но човек не бива да се уповава само на сетивата си.
Изключих компютъра от мрежата, за да не позволявам на неканени гости да видят с какво се занимавам, и го захраних с информацията, която бях събрала, а после му казах да търси аномалии, потенциални ценности или възможности за търговска печалба и го оставих да действа.
Което означаваше, че най-сетне имам време за себе си. Екранировката на прозореца все още беше активирана и я оставих така, изтегнах се на леглото, включих се на нощен режим и заспах, с програма, настроена да не компресира. Тялото ми имаше нужда от заслужен отдих, а поне засега не бързах да потъвам в сънища. Освен обичайния подбор имах някои много приятни сънища за един човек, с когото живях, когато бях на двайсет — в реалността той се оказа гадняр и се разделихме, но обичах да го сънувам такъв, какъвто си го представях, когато се запознахме. Оттогава бяха изминали двайсетина години и животът ми бе дал един-два урока, но все още вярвах в истинската любов и докато я чаках, се задоволявах с красиви сънища.
Не си направих труда да проверя какво прави камерата — знаех, че не се е разкарала. Честно казано, това дори ми действаше успокояващо — мисълта, че някой ме следи в един свят, в който иначе никой не дава пукната пара за мен.