В седем сутринта ме събуди сигнал откъм компютъра — някой ми беше пратил съобщение. Без да ставам, превключих от програмата за сънища към компютъра.
— Карлайл Хсинг. — Гласът дори не претендираше да е човешки. — Г’ Саюри Накада не се интересува от вас и предложенията ви по какъвто и да било въпрос. Тя не се занимава с неудачници. Имате три повиквания на три различни номера. Ако позвъните отново на тях, или на други, ще бъдете обвинена в тормоз. Ако все още нещо не ви е ясно, можете да позвъните веднъж — и само веднъж — на програмата за обслужване на клиенти в „Игрална корпорация «Ню Йорк».
Това вече си беше удар на камък. Ако се съдеше по намека за неудачниците, бяха направили проверка на досието ми, но дори не знаех дали са се съветвали с Накада, тъй като в наши дни програмите имат ужасно голяма самостоятелност и могат да се възползват от това, ако потребителят не внимава. Реших засега да не се обаждам в «Ню Йорк» и да запазя тази възможност за по-късно. Ако се пропуснеше тази незначителна пукнатина, се бях озовала в задънена улица.
Което ми напомни за разходката край кратерната стена. Станах, изключих се, сипах си чаша чай и поисках от компютъра да ми покаже какво е направил с данните от Западния край.
Нищо. Никакви аномалии, никакви данни за добре скрит търговски потенциал, нищо, което да има каквато и да било стойност. Всичко си беше точно както го бях видяла — рухнали сгради, изоставени имоти, които не стават за нищо и чакат деня, в който слънцето ще надзърне от ръба на кратера. Ако имаше нещо скрито там, трябва да беше скрито наистина добре и вероятно дори екранирано.
Мисълта за екранировката ми напомни за моя верен спътник, така че проясних прозореца и надзърнах навън.
Камерата си висеше на мястото и запречваше половината от гледката ми към Капана. Няколко рекламизатора кръжаха пред обектива, опитваха се да фокусират холоизображенията в полезрението на потенциалния наблюдател, но камерата не им обръщаше внимание. Очевидно ней правеха впечатление също вятърът, шумът на уличния трафик и всичко останало. Когато видя, че прозорецът става прозрачен, тя премести обектива от вратата към мен, но иначе не помръдна и милиметър. Махнах ѝ за здрасти и отново затъмних прозореца.
Надявах се, че нещастната машинка не е в състояние да изпитва досада. Предположих, че ѝ липсва тази опция, след като е лишена от собствена воля.
Върнах се към обмислянето на случая.
До вчера имах три възможни пътя за разследване, но два от тях сега бяха блокирани поне временно, защото в случая с Накада не знаех дали не става въпрос за прекалено усърден софтуер. Що се отнасяше до Западния край, там никой не възпрепятстваше разследването ми, просто нямаше накъде да върви.
Оставаше само Поли Орхид.
Предположих, че в 7:30 вече трябва да е станал, и набрах номера му. За моя изненада отговори веднага, при това лично, а не чрез програма — екранът премигна и се появи сънено лице.
Косата му беше черна, лъскава и гладко сресана, очните му орбити бяха реконструирани и имаха почти правоъгълен профил, а на бузата му блестяха сребристи жички. Лицето му бе щателно епилирано; още жици блещукаха по контура на брадичката, всяка пета — златна.
Не можех да кажа със сигурност дали носът и устните му са естествени, но ако беше така, имаше добро генетично наследство — съмнявах се да са били преправяни, тъй като това е доста солена хапка за дребен мошеник на Епиметей.
Трябва да призная, че видът му пробуди интереса ми. Бях го виждала и преди, но не му бях обръщала внимание, а сега ми се струваше променен — имплантираните жици и прическата бяха нови и не бях сигурна дали няма други корекции. Изглеждаше доста шик, лъскав и гладко причесан — не само заради косата: маниерите му изобщо. Със сигурност се беше изкатерил в йерархията — вероятно не чак толкова, колкото му се искаше, или дори колкото си въобразяваше, тъй като несъмнено не беше нищо повече от подставено лице, но беше с няколко класи над моята. В «Луи» няма такива шикозни типове.
Доколкото познавах биографията му, бих предположила, че ще завърши в Западния край, а ето, че очевидно се движеше в противоположна посока. Зачудих се дали не е имал достатъчно средства, за да си купи образователен имплант или дори да си направи промяна на личността.
Той ми се усмихна. Перфектни зъби.
Не зная защо, но ми призля — под лустрото долових нещо особено неприятно. Личеше си, че не вярва в човека, за който се опитва да се представи. Лъскавата кал си остава кал.