Или това, или бе намислила нещо друго. Или пък аз бърках, опитвах се да работя без нужната информация и си вадех напълно погрешни заключения.
Имах нужда от още данни, които да потвърдят някое от възможните обяснения. Някъде в тези гигабитове информация, които бях събрала за нея, трябваше да се крие намек, поне случайно подмятане, което да ми помогне да разбера какви са замислите ѝ.
Съсредоточих се върху няколко ключови фрази — „зора“, „дългосрочно планиране“, „цени на поземлена собственост“ и отново изпратих хрътките си да търсят.
Докато се занимавах с това, се сетих, че може би други вече са ме изпреварили в тази насока и знаят, дори без да осъзнават, това, което ме интересува. Накада и Орхид със сигурност се стараеха да държат всичко под похлупак, но хората могат да си вадят изводи от съвсем минимални сведения. Някои всъщност от това се прехранват.
Следващото ми издирване щеше да е в известна степен нелегално и щях здравата да загазя, ако Накада ме спипаше, но си заслужаваше риска. Включих се директно, като се оглеждах едновременно поне на десет страни, пуснах примамващи програми около себе си, проникнах в градската комуникационна служба и поисках списък на всички обаждания от и за дома на Саюри Накада през последните десет седмици. Правила съм го и преди, подобна информация може да бъде изключително полезна, а градските власти не полагат особени усилия да я опазват. Сигурно си казват, че всеки, който наистина се интересува, рано или късно ще се сдобие с нея, така че защо да си правят труда?
Каквито и да бяха причините, не се затрудних особено в достъпа до този списък. Дори предпазните мерки, които взех, се оказаха излишни — само една от примамките ми попадна в случаен „зенитен обстрел“. Влязох, излязох и разполагах с имената.
Изключих се и прегледах данните.
Огромен брой обаждания на Поли Орхид. Това беше първото, което забелязах. Но имаше и други, много по-интересни.
Разговори с „Ню Йорк“, което бе напълно обяснимо, но по-голямата част от тях бяха с един определен чиновник в счетоводния отдел: заподозрях, че там става нещо, което богатият дядо едва ли би одобрил. Може би оттам идваха мегакредитите, профукани за Западния край? Интересно, но не това търсех за момента.
Множество разговори с различни хора, които можеха да са само дъра-бъра и нищо повече, но все пак си отбелязах да ги проверя.
Това, което привлече вниманието ми, бяха десетина повиквания в Епиметейския институт за планетни изследвания — реципиентът нямаше име, а само номер на стая. Половината от тях бяха в конферентна връзка с Поли Орхид.
Това вече подсказваше, че Накада наистина може да има някакъв план за спасяването на Нощния град. Иначе за какво разглезена богаташка като нея ще разговаря с биолози и планетолози в ЕИПИ?
Обмислих следващата си стъпка. Бих могла да отскоча до института, разбира се, но за момента не ми се струваше разумно. В края на краищата, ако плановете на Накада бяха открити, нямаше да попадам в толкова много задънени улици. Каквото и да включваше схемата ѝ, засега трябваше да остане в пълна тайна. Да се опитваш да разкриеш нещо, което друг пази като зениците на очите си, е винаги рисковано, а засега не можех да си позволя да се излагам на опасност. По дяволите, не можех да си позволя дори чая, който пиех.
Най-добре бе да се придържам към първоначалните си намерения и да подъвча още известно време краищата, с надеждата да се откъсне някое парче полезна информация.
Обадих се на Киу Инг Итох, на когото Накада бе звъняла три пъти преди няколко седмици.
Не беше никак трудно да преодолея защитния софтуер, просто казах, че става въпрос за личен разговор, и програмата ме прехвърли нататък.
Итох беше хубавец и веднага ми стана ясно защо му е звъняла Накада. Двамата сигурно си бяха прекарали добре няколко нощи в легълцето и после кой откъде е. Съжалих, че не бях опитала поне малко да се поразкрася. Нямах нужните средства да изглеждам наистина съблазнително, но поне бих могла да се постарая. Моят симбиот поддържаше здравия цвят на кожата ми, имах полуинтелигентни оцветяващи импланти в клепачите и устните — получих ги като подарък за петнайсетия си рожден ден, обаче все още функционират — но не се бях ресала от срещата с Марико Чен.
Какво пък, може би беше по-добре да изглеждам малко невзрачно — щеше да съвпадне с представяната легенда. Отново бях включила кодиращ сигнал, за да не може обаждането ми да бъде проследено: доста рисковано, тъй като смятах да се представя за „близка и загрижена дружка“ на Саюри.